— Ще намина — отговори той.
Анди си тръгна, но без каквото и да било намерение да ходи до амбулаторията. Беше дванайсет и петнайсет и университетският двор дремеше в тази последна седмица от лятната сесия. Той махна на Ив, Бил и Дон и забърза към изхода. Оттогава не ги беше виждал.
Спря на долния етаж на ректората, влезе в една телефонна кабина и позвъни вкъщи. Никой не вдигна. Нямаше нищо странно: Чарли бе при Дуганови, а Вики можеше да е излязла на пазар, на фризьор, на гости на Тами Ъпмор или дори на обяд с Айлийн Бейкън. Въпреки всичко в нервите му се завърза още един възел и ги опъна до скъсване.
Най-сетне стигна до изхода и се втурна, подтичвайки към комбито си на паркинга на Принс Хол. Подкара през града към Лейкланд. Шофираше нервно и лошо. Пропускаше светофари, занасяше и едва не събори едно хипи от десетскоростната му „Олимпия“. Хипито му направи неприличен знак. Анди едва го забеляза. Сърцето му вече блъскаше като хидравличен чук. Чувстваше се като натъпкан със силна доза наркотик.
Живееха на Конифър Плейс. В обедната августовска горещина тя му се видя съмнително пуста. Това само усили чувството му, че се е случило нещо лошо. Улицата изглеждаше по-широка от обикновено заради малкото коли, останали паркирани до тротоарите. Дори няколкото деца, които играеха тук-там, не можеха да разсеят странното усещане за пустота; повечето обядваха или бяха на детската площадка. Мина мисис Флин от Лоръл Лейн с пазарска количка. Кръглото й като футболна топка шкембенце се очертаваше под прилепналите жълтозелени панталони. Навсякъде край улицата лениво се въртяха пръскачки, ръсеха с капчици вода тревата и вдигаха цветни дъги във въздуха.
Анди качи едната страна на колата върху тротоара и натисна педала на спирачката така, че предпазният му колан се заключи и предницата занесе. Той изгаси мотора на скорост, нещо, което не правеше никога, и тръгна по напуканата циментова пътека, която все не се наканваше да закърпи. Токовете му безсмислено потракваха. Забеляза, че щорите на големия прозорец в хола (панорамен прозорец, както го нарече посредникът, продал им къщата, тук имате един прекрасен панорамен прозорец) са спуснати и придаваха на къщата затворен, потаен вид, който никак не му харесва. Дали и преди е спускала щорите? За да не нахлува вътре лятната горещина? Не знаеше. Колко много неща за живота й в негово отсъствие му бяха неизвестни!
Той хвана бравата, но тя не се превъртя, а се изплъзна под пръстите му. Дали заключваше вратата, когато го нямаше? Не му се вярваше. Не беше в стила на Вики. Тревогата му — вече прераснала в ужас — се засили. И все пак имаше един миг (макар че никога после нямаше да си го признае), един кратичък миг, в който бе изцяло завладян от желанието да загърби тази заключена врата. Просто да офейка. Без да се интересува от Вики или Чарли, или от неубедителните оправдания, които щяха да дойдат по-късно.
Просто да избяга.
Вместо това Анди бръкна в джоба си за ключовете.
В нервността си ги изпусна и трябваше да се наведе да ги вдигне — ключовете за колата, ключа от източното крило на Принс Хол, почернялото ключе от катинара на веригата, с която препречваше пътя на деди в края на всяко лятно посещение. Интересно как ключовете имат свойството да се натрупват.
Отключи вратата. Влезе и я затвори зад себе си. Светлината в хола беше мъглява, болнаво жълта. Беше горещо. И тихо. О, Господи, колко бе тихо!
— Вики?
Никакъв отговор. Значи я нямаше. Обула си е обувките за хойкане, както обичаше да ги нарича, и е отишла на пазар или на гости. Само че не беше така. Сигурен бе. А ръката му, дясната му ръка… защо ли така туптяха пръстите му?
— Вики?
Отиде в кухнята. Там имаше малка масичка с три стола. Той, Вики и Чарли обикновено закусваха в кухнята. Сега единият от столовете лежеше на една страна като умряло куче. Солницата бе съборена и по масата имаше разсипана сол. Без да се усеща, Анди щипна малко с палеца и показалеца на лявата си ръка, хвърли я през рамо и промърмори беззвучно, както и баща му и дядо му бяха правили преди него: „Сол, сол, мед, мед, стой далеч, лош късмет.“
Върху котлона имаше тенджера със супа. Беше студена. Празната консерва от супата стоеше на плота. Обяд за един. Но къде е тя?
— Вики! — викна той по стълбите към приземния етаж. В мокрото помещение и стаята за развлечения, заемащи цялата дължина на къщата долу, беше тъмно.
Никакъв отговор.
Огледа се пак из кухнята. Чисто и подредено. Две от рисунките на Чарли, направени във Ваканционното църковно училище19, което бе посещавала през юли, бяха закачени върху хладилника с помощта на мънички пластмасови зеленчуци на магнитна основа. Една сметка за ток и една за телефон, забучени на шиша с табелката: „Отложете докрай плащането.“ Всичко бе на мястото си, за всичко имаше място.
19
Курсове по рисуване, религиозно и трудово обучение за една или повече седмици през лятото, организирани от местната протестантска църква. — Б. пр.