Само дето столът беше прекатурен. Само дето солта бе разсипана.
Устата му беше суха и гладка като хром в летен ден.
Анди се качи горе, надникна в спалнята на Чарли, в тяхната спалня и в спалнята за гости. Нищо. Върна се обратно през кухнята, щракна светлината на стълбите и слезе долу. Пералнята зееше отворена. Сушилнята впери в него изцъкленото си илюминаторно око. Между тях на стената висеше сувенирната кърпа, която Вики бе купила отнякъде, с надписа: „МИЛА, НИЕ ВСИЧКИ СМЕ ИЗПРАНИ20“. Анди влезе в стаята за развлечения и затърси пипнешком ключа на лампата. Пръстите му се плъзгаха по стената в налудничаво очакване нечия ледена ръка да ги стисне и отведе до целта им. Най-сетне напипа ключа и флуоресцентните тръби, монтирани зад окачения таван, блеснаха.
Това беше хубава стая. Той бе прекарал тук много време в поправяне на разни неща, подсмихвайки се вътрешно, защото се беше превърнал точно в онова, което като студент се бе заклел никога да не стане. Цялото семейство беше прекарало много време тук, долу. Имаше вграден в стената телевизор, маса за пинг-понг, огромна дъска за табла. Край една от стените бяха подредени още настолни игри, няколко дебели книги бяха поставени върху ниска масичка, която Вики бе направила от хамбарна дъска. Цяла една стена беше заета от етажерки, пълни с джобни издания на книги. По другите висяха няколко пана от вълна, изплетени от Вики: тя се шегуваше, че е страшна на малките пана, но няма сили и търпение да изплете едно цяло, проклето одеяло. Тук бяха и книжките на Чарли, върху специални детски лавички, грижливо подредени по азбучен ред, на което Анди я бе научил преди две зими, през една скучна снежна вечер, и което още й се струваше безкрайно интересно.
Една хубава стая.
Една празна стая.
Той се опита да изпита облекчение. Предчувствието, предупреждението, наричай го както щеш, е било погрешно. Тя просто не е тук. Анди изгаси и се върна в мокрото помещение.
Пералнята, с отвор отпред, купена за шейсет долара от една разпродажба, още зееше отворена. Той я затвори, без да мисли, както бе хвърлил и щипка от разсипаната сол през рамо. Върху остъклената вратичка имаше кръв. Не много. Само три-четири капки. Но беше кръв.
Анди застина, втренчен в нея. Тук долу бе по-хладно, прекалено хладно, като в морга. Той погледна към пода. По пода имаше още кръв. Дори не бе засъхнала. В гърлото му се надигна тих вопъл.
Започна да обикаля из мокрото помещение, което беше само една малка ниша с бели, измазани стени. Отвори коша за дрехи. Нямаше нищо, освен един чорап. Надникна в шкафчето под мивката. Нищо, освен кутии и шишета с перилни и почистващи препарати. Погледна под стълбите. И там нищо, само паяжини и пластмасовия крак на една от старите кукли на Чарли — този откъснат крайник кой знае откога лежеше тук в търпеливото очакване да го намерят.
Той отвори вратичката между пералнята и сушилнята и дъската за гладене изсвистя и се стовари на земята, а зад нея, със сгънати и завързани крака, чиито колена се опираха в брадичката й, с отворени очи на мъртвец, се намираше Вики Томлинсън Макджий. Устата й бе затъкната с парцал за чистене. Из въздуха се разнесе тежката, противна миризма на политура за мебели.
Анди издаде нисък, задавен стон и се препъна назад. Ръцете му се размахаха, сякаш за да отхвърлят това ужасно видение, и една от тях удари по контролното табло на сушилнята, която се включи с бръмчене. Вътре се замятаха и затракаха дрехи. Той изкрещя. И тогава побягна. Изтича нагоре по стълбите, препъна се, като взимаше завоя към кухнята, и се просна, удряйки чело в покрития с линолеум под. Надигна се и седна задъхан.
Всичко се върна. Върна се със забавени движения, като повторение на момент от ръгби, където виждаш как спъват предния защитник или хващат печелившия пас. То щеше да го преследва в сънищата му занапред. Вратата се люшва отворена, дъската за гладене пада с трясък, напомнящ спускането на гилотина, и се появява жена му, натъпкана в тясната дупка отдолу, с уста, затъкната с парцал, използван за полиране на мебелите. Споменът се върна с най-малките подробности и Анди усети, че пак ще изкрещи, затова захапа ръката си и навън се промъкна само неясен, приглушен вой. Направи го два пъти и сякаш нещо от него излезе на свобода и той се успокои. Това бе фалшивото спокойствие на шока, но то можеше да бъде използвано. Неопределеният страх и ужас се стопиха. Туптенето в дясната му ръка изчезна. И мисълта, която сега се прокрадна в ума му, беше студена като обзелото го спокойствие, студена като шока и тази мисъл бе Чарли.