Младият мъж си отдъхна с облекчение.
— Слава Богу!
Жена му се усмихваше несигурно. Тласъкът не й бе повлиял така силно: майчинският й инстинкт я държеше нащрек.
— Хубаво бебе имате — поласка я Анди. — Момченце е, нали?
Слепецът слезе, политна от тротоара, удари глава в червеното пинто, което вероятно принадлежеше на двете момичета, и изрева. От слепоочието му потече кръв.
— Аз съм сляп! — изкрещя отново той.
Усмивката на младата жена засия.
— Да, момче е. Казва се Майкъл.
— Здравей, Майк — Анди разроши мъха по голата бебешка главица.
— Не мога да разбера защо плаче — оплака се младата жена. — Така хубаво си спеше допреди малко. Трябва да е гладен.
— Сигурно — съгласи се съпругът й.
— Извинете ме.
Анди се запъти към будката за информация. Вече нямаше никакво време за губене. Всеки момент в тази крайпътна лудница можеше да свие още някой.
— Какво става, човече? — попита мъжът с дънките. — Полицейска акция ли?
— Не, нищо не се е случило — Анди тласна лекичко още веднъж. Вече му се повдигаше. Главата му се пръскаше.
— Аха — съгласи се мъжът. — Аз пък тъкмо се мъчех да разбера как да стигна до Шагрин Фолс оттук. Извинете.
И той пак се пъхна в будката.
Двете момичета бяха отстъпили до оградата на съседната частна ферма. Те го гледаха с широко отворени очи. Слепецът сега се тътреше в кръг по тротоара, протегнал вдървено ръце напред, и с хлипане бълваше проклятия.
Анди закрачи бавно към момичетата, с вдигнати ръце, за да им покаже, че в тях няма нищо. Заговори им. Зададоха му въпрос и той им отговори. Скоро и двете се успокоиха и взеха да се усмихват и да кимат. Анди им махна и те му махнаха в отговор. Едва тогава той прекоси бързо през поляната към колата си. По челото му бе избила студена пот, а стомахът му се свиваше. Можеше само да се моли да не дойде никой, преди двамата с Чарли да са тръгнали, защото бе изчерпал тласъка докрай. Вмъкна се зад волана и запали.
— Тате! — възкликна Чарли, хвърли се към него и зарови лице в гърдите му. Той я притисна за миг и се изтегли на заден ход от паркинга. Беше истинско мъчение да си обръща главата назад. Черният кон. Винаги после му хрумваше това сравнение. Беше освободил черния кон от тъмния обор на подсъзнанието си и сега той пак щеше да тъпче напред-назад из мозъка му. Ще трябва да се добере донякъде и да легне. Бързо. Нямаше да може да шофира дълго.
— Черният кон — изломоти той. Задаваше се. Не… Не. Вече беше тук. Туп… туп… туп. Да, тук беше. На свобода.
— Тате, внимавай! — изпищя Чарли.
Слепецът се клатушкаше на пътя точно пред тях. Анди натисна спирачките. Слепецът задумка по капака и се разкрещя за помощ. Отдясно младата майка бе започнала да кърми бебето си. Съпругът й четеше книга. Мъжът от будката за информация се беше присламчил към двете момичета с червеното пинто — сигурно се надяваше на подвизи, достойни за „Пентхаус“22. Проснат на тротоара, плешивецът продължаваше да спи.
Другият агент думкаше по капака на комбито, без да спира.
— Помогнете ми! — ревеше той. — Аз съм сляп! Едно мръсно копеле направи нещо на очите ми. Аз съм сляп!
— Тате — простена Чарли.
В един миг на лудост Анди за малко да натисне газта. В болната му глава се разнесе въображаемо изсвистяване на гуми и глухо изтупкване на колела, преминали през човешко тяло. Той беше отвлякъл Чарли и бе държал пистолет до главата й. Може той да е натъпкал и парцала в устата на Вики, за да не пищи, докато й изтръгват ноктите. Щеше да бъде толкова приятно да го убие… само че тогава по какво щеше да се различава от тях?
Анди натисна клаксона. В главата му се заби ново огнено копие на непоносима болка. Слепецът отскочи от колата като ужилен. Анди изви волана и подкара край него. Последното нещо, което видя в огледалцето, докато навлизаше в движението по магистралата, беше седналият на тротоара слепец с изкривено от гняв и ужас лице… и младата жена, невъзмутимо вдигнала на рамото си бебето Майкъл, за да се оригне.
Той се включи в потока на движението, без да се оглежда. Ревна клаксон; изсвириха гуми. Един голям линкълн заобиколи комбито и шофьорът му им се закани с юмрук.
— Тате, добре ли си?
— Ще бъда — гласът му сякаш идваше от много далече. — Чарли, погледни квитанцията и виж кой е следващия изход.
Забързаните коли се размазваха пред очите му — раздвояваха се, разтрояваха се, пак се съединяваха и после отново отплуваха в призматични фрагменти. Навсякъде хромирани повърхности ослепително отразяваха слънцето.
— Закопчай колана, Чарли.
Следващият изход беше Хамърсмит, на трийсет километра по-нататък. Успя някак да стигне дотам. По-късно прецени, че само мисълта за седящата до него и нуждаеща се от него Чарли го е задържала върху пътя. Както го бе измъкнала и от всичко, което дойде след това. Чарли Макджий, чиито родители веднъж бяха имали нужда от двеста долара.