Андрусенко бил осъден на десет години за мародерство. Законът току-що бил приет. Лейтенант Андрусенко попаднал под ударите му и от съветския военен затвор в Берлин бил откаран в Колима. Колкото по-далеч, толкова по-трудно било да се доказва, че той е истински Герой на Съветския съюз, получил тази титла и ордени. Броят на лъжегероите все се увеличаваше. Арестите и разобличенията на авантюристите, възмездието, вървяха в един поток, закъснявайки с няколко месеца. През 1949 година при нас арестуваха главния лекар от фронтовото началство, един Герой на Съветския съюз, който нито беше герой, нито беше лекар. Жалбите на Андрусенко не получаваха отговор. За разлика от други арестувани, попаднали в Колима от фронта, Андрусенко пазеше вестникарска изрезка от фронтовия вестник от 1945 година със собствената му снимка. Като местен КВЧ и представител на СМЕРШ в миналото, Фрагин успя да оцени искреността и помагаше за освобождаването на Андрусенко.
Изживях живота си с рязко изразено чувство за справедливост, но не умея да различа мащабите на събитията. Ето в тази болница, в този звън от имена — Андрусенко, Фрагин — повече си спомням шахматния турнир за затворници, организиран от Фрагин, с огромната дъска, която висеше в фоайето на болницата — дъската за хода на турнира, където по разчетите на Фрагин първото място трябваше да спечели Андрусенко и дори вече беше купен някакъв подарък за награда. Наградата беше джобен шах, приличаше на нещо като кожена табакерка. Началникът вече беше подарил тази „табакерка“ на Андрусенко, без да дочака края на състезанието, докато турнира го спечелих аз. И не получих награда.
Португалов, който се опитваше да окаже влияние върху началството, претърпя пълен крах и когато Фрагин излезе в коридора при затворниците, той обясни, че КВЧ нямала заделени средства за връчване на награди. Нямала, и толкова.
Мина войната, победата, развенчаването на Сталин, Двадесетия конгрес, линията на живота ми рязко се промени — аз от много години живея в Москва — но първите следвоенни години съм запомнил ето с това жегване по самолюбието, с това изказване на Фрагин по мой адрес. Помня глада и разстрелите наравно с такава дреболия. Впрочем, Фрагин можеше да прави и неща, които не бяха дреболии.
Аз се преместих в приемната на болницата и започнахме да се срещахме с него по-често по работа. Към това време Фрагин беше сменил длъжността КВЧ с УРЧ, регистрационната част, която отговаряше за досиетата на затворниците, и проявяваше усърдие и бдителност. Аз имах един санитар, Гринкевич, добро момче, взето от фронта и явно случайно попаднало в лагера, в този мътен поток на лъжегенерали и укриващи се криминални. Семейството на Гринкевич беше писало много молби и жалби и ето че настъпи преразглеждането на делото и отмяна на присъдата. Подполковник Фрагин не извика Гринкевич в своята УРЧ, за да го извести, а се яви в моята приемна и на висок глас прочете на Гринкевич текста на получения документ.
— Виждате ли, гражданино Шаламов — каза Фрагин — освобождава се който трябва. Всички грешки се поправят и не се освобождава който не трябва. Разбрахте ли, гражданино Шаламов?
— Напълно, гражданино началник.
Когато през октомври 1951 година бях освободен въз основа на зачетени работни дни, Фрагин по най-решителен начин възрази да ме вземат на работа в болницата като волнонаемник до пролетта и до новата навигация. Но намесата на тогавашния началник на болницата Н. Винокуров реши нещата. Винокуров ми обеща напролет да ме изпрати с етапа, да не ме зачислява на щат, а до пролетта да вземе работник в приемната на болницата. Такава юридическа възможност имаше, такъв статут съществуваше.
Освободените от лагера запазваха правото си на безплатно държавно пътуване с етапа до Голямата земя. А да се пътува като свободен човек на щат беше прекалено скъпо — билетът до Москва от Левия бряг на Колима струваше повече от три хиляди, без да говорим за цените на продуктите; основното нещастие, основното неудобство в живота на човек е необходимостта да яде три или четири пъти на ден. А в етапа имаше попътно хранене, стол, казани в бараките от транзитно арестантски тип. Понякога в същите тези бараки: при пътуване в една посока бараката се нарича етап, а при пътуване в друга посока — „карпункт“ (тоест карантинен пункт). А бараките са едни и същи, няма никакви табелки по оградите с бодлива тел.