С една дума, аз останах през зимата на 1951–1952 година в болницата като фелдшер в приемната със статут на „лице на път“. През пролетта никъде не ме пратиха и началникът на болницата ми обеща да ме изпрати наесен. Но и наесен никъде не ме изпрати.
— Добре де — редеше по време на дежурството в приемната новият психиатър доктор Шафран, либерал и бърборко, който живееше до подполковника — искаш ли да ти кажа защо си останал в болницата, защо не си в етапа?
— Кажи, Аркадий Давидович.
— Ти вече беше в списъка, още от есента, вече беше готов камионът. И щеше да заминеш, ако не беше подполковник Фрагин. Той ти погледна документите и разбра какъв си. „Кадрови троцкист и враг на народа“ — така пише в твоите документи. Вярно, това е колимски меморандум, а не московски. Но меморандумите не се правят от нищо. И нали Фрагин е минал през столична школа, веднага разбра, че тук трябва да прояви бдителност и че от това ще има само полза.
— Благодаря, че ми казахте, доктор Шафран. Ще запиша в поменика си подполковник Фрагин.
— Културно обслужване — весело крещеше Шафран. — Поне списъкът да беше на някой младши лейтенант, ами той на Фрагин — той нали е генерал. Генералска бдителност.
— Или генералски страх.
— Нали бдителността и страхът в наши дни са почти едно и също. Пък и не само в наши дни, като че ли — каза младият лекар с образование на психиатър.
Подадох писмена молба за напускане и получаване на полагащото ми се, но получих резолюция на Винокуров: „Да бъде уволнен по Кодекса на труда“. По този начин губех правата си на „лице на път“ и правото на безплатно пътуване. Не бях спечелил нито копейка, но, разбира се, аз не си и помислях да променя решението. Имах си паспорт, макар и без адресна регистрация — адресната регистрация на Колима не се прави по същия начин, по който на Голямата земя — всички печати се поставят със задна дата по време на уволняването. Аз се надявах в Магадан да получа разрешение за заминаване, за включване в изплъзналия ми се преди година етап. Аз изисках документите, получих първата си и последна трудова книжка, и досега си я пазя, приготвих си нещата, разпродадох всичко, което ми беше излишно — кожуха, възглавницата, изгорих си стиховете в стаята за дезинфекция на приемната и зачаках попътен превоз за Магадан. Не го чаках дълго този превоз.
През същата нощ ме събуди подполковник Фрагин с двама от конвоя, взе ми паспорта, запечата паспорта в един плик заедно с някаква хартийка, връчи пакета на конвоя, и протегна ръка в празното пространство:
— Там ще го предадеш.
Ставаше дума за мен.
За толкова много години затвор бях свикнал да се отнасям с достатъчно уважение към „човека с автомата“ и милиони пъти бях виждал милион пъти по-силен произвол — Фрагин беше само плах ученик на своите многобройни учители от най-висш ранг — аз премълчах и се подчиних на оскърбително незаконния, неочакван удар в гърба. Вярно, не ми сложиха белезници, но достатъчно ярко ми показаха къде ми е мястото и какво е да си бивш затворник в нашия сериозен свят. Още един път преминах под конвой тези петстотин версти до Магадан, които толкова пъти бях изминавал. В районния отдел на Магадан не ме приеха и конвоят остана на улицата, без да знае на кого да ме предаде. Посъветвах конвоя да ме предаде на Отдел кадри на санитарния отдел, където по смисъла на уволнението ми трябваше и без това да ме насочат. Началникът на Отдел кадри, не помня как се казваше, изрази огромно учудване от такова прехвърляне на волнонаемния състав. Но той даде разписка на конвоя, връчи ми моя паспорт и аз излязох на улицата под сивия магадански дъжд.