И той погледна към екрана. Позна сцената — малко преди опожаряването на Анкх-Морпорк.
Мислите му се мятаха и оплитаха. Какво казваха хората за боговете? Че не би ги имало, ако няма кой да вярва в тях, нали? Правилото важеше за всичко останало в света. Действителността е онова, което съществува в главите на хората. А тук седяха стотици хора и искрено вярваха в онова, което виждаха…
Виктор затършува трескаво в боклуците по ъглите на кабинката, но не намери нито сатър, нито ножица. Машината тракаше и пренавиваше реалността от бъдещето към миналото.
С частица от ума си чуваше Гаспод:
— Май отървахме света и тоя път, а?
Мозъкът обикновено бръмчи от воплите на разни несъществени мисли, които се борят за внимание. Само голяма беда би ги принудила да замлъкнат. Точно това му се случваше в момента. Една-единствена кристално ясна мисъл, която отдавна се бореше да вземе връх, отекна в тишината.
Ами ако някъде действителността е изтъняла повече от обичайното? И ако си направил нещо, заради което е станала още по-рехава? Книгите не го постигат. Дори нормалният театър е безсилен, защото дълбоко в душата си знаеш, че виждаш на сцената хора в смешни дрехи. Но Света гора проникваше от очите направо в мозъка. И душата си знаеше, че всичко е истинско. Да, филмите можеха да причинят това.
Ето какво имаше под хълма на Света гора. Хората в древния град бяха използвали пролуката в действителността, за да се забавляват. И Тварите ги бяха открили.
Сега други хора правеха същото. Все едно да се учиш на жонгльорство със запалени факли в работилница за фойерверки. Тварите чакаха…
Но защо всичко продължаваше? Нали той попречи на Джинджър?
Ролката с филма си тракаше. Около кутията май се сгъстяваше мъглица и размиваше очертанията й.
Виктор се вкопчи в ръчката. Тя запъна за миг и се счупи. Той полека избута Безам, взе стола му и го стовари върху кутията. Столът се пръсна на трески. Виктор отвори задния капак и извади клетката със саламандрите, но образите продължаваха да танцуват по далечния екран.
Цялата сграда се разтресе отново.
„Имаш само един шанс, а после умираш…“
Той свали ризата от гърба си и омота едната си ръка. Посегна към проблясващата филмова лента и я стисна.
Лентата се скъса. Кутията отскочи назад. Филмът се проточи на лъскави намотки, които за миг се устремиха към Виктор, но се свлякоха на пода.
Трактрак… трак.
Виктор предпазливо побутна с крак купчината лента. Почти очакваше да го нападне като змия.
— Е, спасихме ли света? — досаждаше Гаспод. — Ще ми се да знам.
Виктор се озърна към екрана.
— Не.
Там имаше образи. Не бяха особено отчетливи, но виждаше как неговият неясен образ и призрачната Джинджър са се вкопчили в съществуването си. Дори екранът се раздвижи. Тук-там се издуваше, сякаш вълнички пробягваха по басейн с матов живак. Неприятно позната гледка…
— Те ни намериха… — промърмори Виктор.
— Кои „те“? — попита кучето.
— Нали помниш, че все ми разправяше за страшилища?
Гаспод сбърчи муцуна.
— Ония отпреди зората на времето ли?
— Там, откъдето идват тези, няма време — смънка Виктор.
Зрителите се размърдаха на седалките.
— Трябва да изкараме всички оттам. Но без паника…
Прекъсна го хоров писък. Публиката се опомняше.
Екранната Джинджър се измъкваше. Беше тройно по-едра от човешки ръст и трепкаше видимо. Освен това беше и полупрозрачна, но очевидно тежеше немалко, защото подът поддаваше и се цепеше под краката й.
Хората се прескачаха един друг в желанието си да се махнат. Виктор си пробиваше път по пътеката. Подмина го заднешком столът на колела, повлечен от тълпата, а Пунс размахваше бастуна си и врещеше:
— Ей! Ей! Тъкмо започна да става забавно!
Професорът се вкопчи в ръката на Виктор.
— Това трябваше ли да се случи?
— Не!
— Значи не е някакъв кинематографски ефект? — с гаснеща надежда промълви Професорът.
— Не, освен ако не са изобретили нещо съвсем ново през последното денонощие. Според мен вече си имаме работа с Тъмничните измерения.
Професорът се вторачи в него.
— Все пак ти си младият Виктор, който учеше при нас, нали?
— Да. Извинете…
Виктор подмина смаяния магьосник и прескочи седалките, за да стигне до Джинджър, която още зяпаше собствения си образ. Чудовищната й двойничка се озърташе и мигаше мудно като гущер.
— Това аз ли съм?!
— Не! — отрече той. — Тоест… да. Може би. Всъщност не. Един вид… Ела с мен!
— Но тя изглежда точно като мен!
В гласа на момичето напираше истерия.
— Защото те са принудени да използват Света гора! Тя… тя определя как да изглеждат, струва ми се.