— Къде му е мечът, ма мамо? — мрънкаше хлапето и подритваше дебеланата по глезена.
— Сигурно ей сега ще отскочи да си го вземе — сподели увереността си майката и се усмихна насърчаващо на Виктор.
— Ъ-ъ… Да — смотолеви той и стисна пръстите на Джинджър. — Да вървим.
— Сторете път на момчето! — властно се развика мъжът с лулата.
Около тях тутакси се отвори празно пространство. Джинджър и Виктор виждаха поне хиляда чифта очи, вперени с нетърпение в тях.
— Мислят ни за истински! — изстена момичето. — Дяволите ги взели, никой не си помръдва пръста, защото вярват, че ти си героят тук! А ние няма какво да сторим! Онази Твар е по-голяма и от двама ни, събрани накуп!
Виктор се вторачи във влажния калдъръм.
„Май съм запомнил някое и друго заклинание, само че обикновената магия е безсилна срещу Тварите от Тъмничните измерения. Ясно ми е като бял ден, че истинските герои не се помайват насред насъскващата ги тълпа, а се захващат да сторят каквото е нужно. Истинските герои са като горкия стар Гаспод. После никой не ги забелязва. Така е в действителността.“
Бавно вдигна глава.
Но дали сега се намираше в действителността?
Въздухът пращеше. Имаше и друг вид магия. Тя се виеше диво по света като скъсана лента. Ако можеше да й хване края…
Не беше задължително действителността да е истинска. При подходящи условия стигаше и да е такава, каквато я виждат хората…
— Отдръпнете се — прошепна разсеяно.
— Какво си намислил? — попита Джинджър.
— Ще опитам с магията на Света гора.
— Няма никаква магия в Света гора!
— А според мен… има. Но е различна. Усетихме я. Магия има навсякъде, където поискаш да я търсиш.
Вдиша дълбоко няколко пъти и се постара да освободи ума си. В това беше разковничето. Правиш го, вместо да умуваш. Чакаш указания от другите. Такава ти е работата. Знаеш, че окото на снимачната кутия е насочено към теб и попадаш в друг свят — света на трепкащия сребрист правоъгълник.
Ето я тайната. Трепкането.
Обикновената магия само мести нещата насам-натам. Тя не може да сътвори нищо истинско, което да се съхрани повече от секунда, защото за това е нужна страхотна сила.
А Света гора лесно сътворяваше нещата отново и отново, десетки пъти в секунда. Нямаше нужда да са трайни. Стигаше и мимолетното им съществуване.
Но тази магия се подчинява на правилата в Света гора…
Виктор изпъна нетрепваща ръка към притъмнялото небе.
— Осветление!
Назъбени мълнии осветиха целия град…
— Готови за снимки!
Техничаря яростно се вкопчи в ръчката на кутията си.
— Започваме!
Никой не видя откъде се появи жребецът. Изведнъж скочи могъщо над главите на хората. Беше бял и с множество интересни сребърни инкрустации по хамута. Виктор се метна на седлото в движение и накара коня да се изправи зрелищно на задните си крака. Извади от ножницата меча си, макар да го нямаше допреди секунда.
И мечът, и жребецът трепкаха почти недоловимо.
Виктор се засмя. Лъч светлина се отрази бляскаво от зъбите му. Нямаше звън само защото още не бяха изобретили озвучените филми.
Да повярваш. Това беше начинът. Не преставаш да вярваш нито за миг. Заблуди окото и ще заблудиш мозъка.
Препусна в галоп между викащите зрители към Университета и кулминационната сцена.
Майсторът на ръчката си отдъхна, но Джинджър го прасна по рамото.
— Ако спреш да въртиш тази ръчка — предупреди го мило, — ще ти извия кирливия врат.
— Но той почти излезе извън кадър…
Тя го тласна свирепо към древната инвалидна количка на Уиндъл Пунс и така се усмихна на стария магьосник, че от ушите му блъвнаха облачета изпарена ушна кал.
— Извинете — замърка с гласец, от който пръстите на магьосниците се подвиха в ботушите им, — може ли да ви ползваме назаем за мъничко?
— Хе-хей! Напред!
… уумм… уумм…
Разбира се, Пондър Стибънс бе чувал за странното гърне. Всички студенти по едно или друго време се примъкваха да го разгледат.
Но този път не се и обърна натам, докато се прокрадваше по коридора в поредния си опит да извоюва кратка свобода.
… ууммууммУУММУУММУУММММуумм.
Оставаше само да се шмугне през задните дворчета и…
ПЛЬОК.
Осемте гледжосани слончета изстреляха сачмите си едновременно. Резографът избухна и превърна тавана в подобие на солница.
След минута-две Пондър се надигна нерешително. Шапката му вече не беше нищо повече от колекция дупки, скрепени с по някоя и друга нишка. От едното му ухо липсваше парченце.