… и вече се гневеше. Проточи едно око и се взря яростно в орангутана, напиращ да се измъкне от бившата ръка. Гръмотевици разтърсваха Кулата. Дъждът плющеше по покрива.
Нещото протегна един псевдопод, усука го около кръста на Библиотекаря…
… и внезапно забеляза друга фигура, нелепо дребничка, изхвърчала от вратата към стълбата.
Виктор измъкна пиката изпод презрамката. Ами сега? Когато имаш насреща си хора, имаш и избор. Можеш да изревеш: „Ей, я остави на мира орангутана и ела насам с вдигнати ръце!“ Или…
Пипало с нокът накрая, по-дебело от ръката му, се стовари върху плочите наблизо и ги напука.
Виктор отскочи назад, замахна с пиката и в дебелата кожа на Нещото зейна дълбока жълтеникава рана. Ударената Твар започна да вие и се размърда твърде бързо, насочвайки още пипала към противника.
„Форма… Те нямат истинска форма в този свят. Вече отделя прекалено много време, за да не се разпадне. Колкото повече се занимава с мен, толкова по-малко внимава да запази целостта си…“
Най-различни очи пораснаха тук-там по Нещото. Щом се впериха във Виктор, в тях цъфнаха гневно спукани капиляри.
„Така… Привлякох вниманието му. А нататък?“
Мушна с върха на пиката напиращото към него пипало и отскочи с подвити колене под брадичката си, защото псевдопод с неясни очертания се помъчи да го препъне.
Протегна се още едно пипало, през което мина стрела, сякаш куршум се заби в чорап, пълен с крем карамел. Нещото отвърна с чегъртащ писък.
Метлата пикира към върха на кулата, Архиканцлерът бързаше да презареди арбалета.
Виктор чу отдалечаващия се рев:
— Щом кърви, ще го пречукаме!
Той настъпи, като сечеше всичко, което му се струваше податливо на острието. Чудовището менеше формата си, мъчеше се да удебели кожата си или да си направи коруба, но не се справяше навреме. „Архиканцлерът е прав. Можем да го убием. Ако ще да го коля цял ден, поне не е неуязвимо…“
Изведнъж видя пред себе си Джинджър, лицето й разкривено от болка и потрес.
Подвоуми се.
Стрела удари глухо в недодяланото тяло.
— Попадение! Ковчежнико, завой за ново пикиране!
Образът се разпадна. Нещото изпищя, захвърли Библиотекаря като парцалена кукла и налетя към Виктор, изпънало всичките си пипала. Едно го събори, още три му отнеха пиката, а след миг разярената Твар се изправи като колосална пиявица и размаха пиката, за да почисти небето от мъчителите си.
Виктор се надигна на лакти и се съсредоточи.
„Истинско само докато е нужно…“
Мълнията открои Нещото в синьо-бялото си сияние. След мигновено последвалия трясък то се люшна като пияно, а малки електрически заряди се загърчиха със съскане по туловището му. Някои израстъци димяха.
Поразената Твар се опитваше да запази формата си въпреки необузданите енергии, бушуващи в тялото й. Хлъзна се непохватно по камъните, измяука смразяващо и пропадна зад ръба, вторачила злобно единственото си здраво око във Виктор.
Той се довлече до края на покрива.
Нещото не се предаваше и по пътя надолу. Трескаво се бореше да се сдобие ту с пера, ту с кожени криле, ту с мембрани, за да оцелее при падането…
Времето се забави. Във въздуха просветна алена мараня. Смърт стовари косата си.
— МЯСТОТО ТИ Е ПРИ МЪРТВИТЕ.
… и последва шум като от удар на кошница мокро пране в стена. Оказа се, че от такова падане може да оцелее само трупът.
Тълпата се примъкваше под дъждовните струи.
Вече нямаше какво да задържи формата и от Нещото оставаха съставните му молекули, които се стичаха в канавките, а оттам поемаха към реката и студените морски дълбини.
— Топи се — отбеляза Лекторът по съвременни руни.
— Че да не е сняг… — промърмори Професорът по неопределени изследвания и побутна останките с крак.
— Внимавай! — възпря го Деканът. — Не е мъртво онова, що може вечно да ни лъже.
Професорът се взря отблизо.
— Ха, мъртва си е гадината и още как! Я почакай… Тук мърда…
Избутаха настрана отпуснатото пипало.
— Да не се е стоварило върху някого? — разтревожи се Деканът.
Така си беше. Измъкнаха сгърченото тяло на Пондър Стибънс. Удариха му няколко добронамерени шамарчета и той отвори очи.
— Какво стана?
— Върху теб падна петнайсетметрово чудовище — простичко обясни Деканът. — Ти… ъ-ъ, добре ли си?
— Исках само да си пийна една биричка — мънкаше Пондър. — Веднага щях да се прибера, честна дума.
— Какви ги плещиш, момко?
Пондър ги загърби и се запрепъва към Голямата зала. След този ден никога, нито веднъж дори не помисли за тайничко отбиване в кръчмата.
— Ама че чудак — сподели мнението си Професорът.