Пак се вторачиха в Нещото, което почти се бе разтворило.
— Тъй красотата погуби звяра — промълви Деканът, който обичаше превзетите лафове.
— Ами! — възрази Професорът. — Погуби го забиването в земята отвисоко.
Библиотекарят се подпря, седна и си разтри темето.
Откри, че пред очите му е отворена книга.
— Прочети я! — настоя Виктор.
— Ууук.
— Моля те!
Орангутанът прелисти книгата и стигна до страниците с пиктограмите. Позяпа ги и примига. После опря показалец в долния ред на дясната страница и го плъзна по знаците отдясно наляво.
„Значи така трябвало да се четат!“ — стресна се Виктор.
Беше объркал всичко още в началото.
Техничаря завъртя кутията си към скупчените магьосници и се прицели в бързо разтварящото се чудовище.
Ръчката спря. Той вдигна глава и се усмихна лъчезарно на всички.
— Господа, ще се съберете ли малко по-плътничко? — Магьосниците го послушаха. — Щото осветлението не го бива много.
Сол записа на парченце хартия: „Магесници гледът Трупъ, 3 дубал.“
— Жалко, не хвана падането — отбеляза с потреперващ глас. — Дали пък да не го направим с каскадьор?
Джинджър седеше в подножието на Кулата, прегърнала коленете си, и искаше да не се тресе чак толкова. Накрая Нещото отново бе опитало да си предаде нейния образ.
Изправи се полека и закрачи несигурно, подпирайки се на зида. Не знаеше какво й е приготвило бъдещето, но се надяваше в него да има и чаша кафе.
Тъкмо подминаваше вратата и чу трополене по стълбата вътре. Виктор се измъкна тежко, Библиотекарят го последва, подпирайки се на юмруци.
Виктор отвори уста, но само започна жадно да гълта въздух. Орангутанът го избута настрана и решително хвана ръката на Джинджър. Беше мека и топла хватка, но съдържаше и намек, че с още малко усилие може лесно да превърне нечия ръка в пихтия.
— Ууук!
— Виж какво, всичко свърши — промълви момичето. — Чудовището е мъртво. Това приключва историята, нали? А сега ще си намеря нещо за пиене.
— Ууук!
— Я ходи да се ууукваш…
Виктор вдигна глава.
— Нищо не е… свършило.
— Не ме пиши повече в тази игра. Току-що видях как се превръщам в… в ТВАР с пипала. Такова Нещо може да разстрои едно момиче, сериозно ти говоря.
— Не е важно! — сопна й се Виктор. — Всичко сме объркали! Чуй ме — те ще нахълтат! Трябва да дойдеш в Света гора! Сигурно вече проникват и там!
— Ууук! — съгласи се Библиотекарят и заби червен нокът в книгата.
— Каквото искат да правят, само без мен — отказа Джинджър.
— Не могат без теб! Исках да кажа, че ти можеш да им попречиш! И стига си ме гледала така!
— Той побутна орангутана. — Хайде, де, ти й обясни.
— Ууук — търпеливо подхвана Библиотекарят. — Ууук.
— Нищо не му разбирам! — оплака се момичето.
— Не разбираш ли? — изви вежди Виктор.
— Чувам само маймунски звуци!
Очите му веднага се извиха настрана.
— Ъ-ъ…
Библиотекарят постоя за миг, наподобявайки праисторическа статуя. После хвана кротко ръката на Джинджър и я погали.
— Ууук — изрече великодушно.
— Извинявай — смънка тя.
— А сега ме чуй! — настоя Виктор. — Объркал съм се! Ти не си се опитвала да помогнеш на Тварите, а да ги спреш! Чел съм книгата обратно! Не е мъж зад портата, а пред нея! Значи е… — той си пое дъх — … страж!
— Да, но не можем да отидем навреме в Света гора! Дотам са много километри!
Виктор вдигна рамене.
— Да повикаме майстора на ръчката.
Земите около Анкх-Морпорк са плодородни и почти изцяло покрити със зелеви поля, които сериозно допринасят за характерната миризма на града.
Сивкавата предутринна светлина се разстилаше над синьо-зелената равнина и над двама селяни, които бяха излезли по-рано да приберат спанака от градинката зад къщата.
Озърнаха се не заради някакъв шум, а заради светкавично стрелналото се ядро от тишина, което бе заменило шума.
Мъж, жена и същество, което приличаше на човек пети номер в кожено палто дванадесети номер, седяха в примигваща колесница. Возилото се носеше толкова бързо към Света гора, че скоро се изгуби от погледите им.
Минута по-късно го последва стол на колела с нажежена до червено ос. Бяха го отрупали хора, които си крещяха. Един от тях въртеше ръчката на кутия.
Столът беше толкова претоварен, че някой от магьосниците изпадаше начесто и тичаше с вопли, докато пак се вкопчи в инвалидната количка.
Който и да управляваше, не беше голям майстор, затова столът криволичеше бясно по пътя, накрая изхвърча и се заби в стената на хамбара.
Единият селянин побутна другия.