Стигнаха до пещерата, в която Виктор вече разпознаваше фоайето на същинската зала. Може би преди хилядолетия поклонниците са се стичали тук да си купят… Какво ли? Благословени наденички и светена пукана царевица?
Призрачна светлина изпълваше кухината. Накъдето и да погледнеше Виктор, виждаше същата древна гнилоч. Но периферното зрение все го подлъгваше, че пещерата прилича на дворец с драперии от червен плюш и барокови златни декорации. Започна да върти глава рязко с надеждата да улови изплъзващия се мираж.
Забеляза колко угрижено гледа Библиотекарят и надраска на каменната стена: „ДА НЕ СЕ СЛИВАТ РЕАЛНОСТИТЕ?“
Орангутанът кимна.
Виктор трепна и поведе групичката си по проядените стъпала към залата.
По-късно осъзна, че именно Детритус спаси всички.
Погледнаха към вихрещите се образи по отвратителния екран и…
Видения. Истински. Внушаващи вяра.
Очакващи…
… и Детритус мина направо през тях тримата.
Картините, създадени да хванат в клопка и да омаят всеки разум, просто отскочиха от каменния му череп. Той изобщо не ги забелязваше. Имаше си лична работа.
Да те стъпче почти до смърт увлечен от целите си трол е едва ли не съвършеният лек срещу объркването кое е истинско и кое — не. Действителността е именно онова, което те сгазва.
Виктор се изправи намръщен от болка, издърпа другите към себе си, посочи им трепкащия, издуващ се правоъгълник в отсрещния край на залата и заповяда с устни:
— Не гледайте натам!
Двамата кимнаха.
Джинджър стискаше ръката му, докато се спускаха по пътеката между редовете.
Тук бяха всички от градчето. Виждаха познатите лица, застинали в променливата светлина.
Виктор усещаше как ноктите на момичето се забиват в кожата му. Тук бяха Скалата, Мори и джуджето Фрунткин от закусвалнята. Тук беше госпожа Космипилитска. Тук бяха Среброриб и останалите алхимици. Тук бяха дърводелците, майсторите на ръчката и несбъднатите звезди, които пазеха коне, бършеха маси или стояха на опашка и чакаха, чакаха, неуморно чакаха големия си шанс…
Виктор се сети за раците. Имало велик град, после мнозина загинали, а в руините под водата се настанили раците.
Орангутанът протегна ръка и посочи.
Детритус бе открил Руби на първия ред и се мъчеше да я вдигне от седалката. Както и да я обърнеше, очите й се насочваха към подскачащите образи. А когато застана пред нея, тя се намръщи и го цапардоса да се отмести.
Лицето й пак загуби всякакво изражение и тя се настани удобно на седалката.
Виктор докосна рамото му. Надяваше се, че е успокоил и обнадеждил с жестовете си трола, който беше самото въплъщение на скръбта.
Фигурата в броня си лежеше върху плочата зад екрана под потъмнелия диск.
Зяпнаха я безпомощно.
Виктор нерешително плъзна пръст по дебелия слой прах и се откри ивица лъскав жълт метал. Той се озърна към Джинджър и отвори уста.
— Ами сега?
Тя вдигна рамене красноречиво: „Откъде да знам? Тогава спях.“
В екрана напираха дебели издутини. Колко оставаше до нашествието на Тварите?
Виктор се помъчи да разтърси… да го наречем мъжа. Много високия мъж. В цяла златиста броня. Все едно се опитваше да пробуди планина.
Протегна ръце и се напъна да вземе меча, който беше по-дълъг от самия него и дори да го освободеше, можеше да борави с него колкото и с натоварен шлеп.
Спящият стискаше неумолимо дръжката.
Библиотекарят се стараеше да разчете книгата на светлината от екрана и забързано отмяташе лист след лист.
Виктор надраска на страничния ръб на плочата: „НИЩО ЛИ НЕ МОЖЕШ ДА ИЗМИСЛИШ?“
Джинджър взе тебешира. „НЕ! ТИ МЪ СЪБУДИ! НИ НАМ КАК ДА ГО НАПРАВА!!! НИТО КВО ДА ПРАВА!!!“
Не успя да сложи четвърти възклицателен знак, защото парчето се счупи, едната половинка отскочи и се чу глухо „зън“.
Виктор вдигна от пода втората половинка.
„ЗАЩО НЕ ПОГЛЕДНЕШ В КНИГАТА?“
Библиотекарят закима и тикна книгата в ръцете й. Джинджър му махна да се дръпне и постоя вторачена в сенките.
После взе книгата.
Погледна човека, човекоподобното и трола около себе си.
Замахна и запрати книгата нанякъде.
Този път не беше „зън“. Отекна ясно и звънко — „дуум“. Нещо издаваше звуци в това място на безмълвието.
Виктор заобиколи плочата с такава скорост, че се подхлъзна.
Грамадният диск беше гонг. Чукна го с юмрук. Падна парче от окислената повърхност, но металът затрепери от лекия удар и в залата се разнесе ново тихо боботене. Щом Виктор се досети какво да търси, мигновено забеляза двуметровия железен прът с обвита с кече топка накрая.