— За нищо на света! — отсече Джинджър. — Втори път няма да се пъхна в този капан.
Залетите от вода стъпала бяха пред краката им. Разбира се, водеха към морето, но водата чернееше и — като би се изразил Гаспод — вещаеше.
— Плуваш ли? — провери Виктор.
Прогнила колона се срути зад гърбовете им. А от залата се носеше ужасяващ хленчещ вой.
— Не много добре — призна си Джинджър.
— И аз.
Врявата зад тях звучеше все по-зле.
— В края на краищата — промълви Виктор и хвана ръката на Джинджър — можем да смятаме това за великолепна възможност да се усъвършенстваме много бързо в плуването.
Скочиха.
Виктор изплува на петдесетина метра от брега, като дробовете му сякаш бяха готови да се пръснат. Главата на Джинджър се подаде до него. Стигнаха до плиткото и се вторачиха.
Земята се тресеше.
Градчето до Света гора, построено със сурови греди и къси пирони, се разпадаше. Сградите рухваха навътре като къщички от карти. Тук-там незначителни взривове отбелязваха къде е имало октоцелулоза. Чезнеха платнени градове и гипсови планини.
А насред разрухата жителите на Света гора бягаха да отърват кожите, провирайки се между падащата дървения. Майстори на ръчката, актьори, алхимици, духчета, тролове, джуджета — всички щъкаха като мравки, чийто мравуняк е пламнал в горски пожар. Тичаха с все сила, вперили погледи в хоризонта.
Половината хълм хлътна навътре.
За миг Виктор като че зърна огромната златна фигура на Осбърт, безплътна като облак прашинки в лъч светлина, да се извисява над Света гора и да стоварва меча си във всеобхватна дъга.
После изчезна.
Той помогна на Джинджър да изджапа до брега.
Излязоха на притихналата главна улица. Чуваше се само проскърцване и трясък, когато поредната дъска се откъсваше от полусрутена къща.
Провираха се между изпопадали декори и потрошени снимачни кутии.
Зад тях таблото „Векът на Плодния прилеп“ се стовари с грохот на пясъка.
Подминаха останките от закусвалнята на Боргъл, чието унищожение бе повишило малко, но забележимо общото качество на храната в света.
Газеха в размотани ленти, развявани от вятъра.
Стъпваха по парчета от мечти.
Щом излязоха от доскорошната Света гора, Виктор спря и се озърна.
— Накрая се оказаха прави. Повече няма да си намериш работа в този град.
Чу хлипане. Изненада се, че Джинджър плаче.
Прегърна я.
— Да си вървим.
Магията на Света гора, изкоренена и бледнееща, се носеше над земите и търсеше къде да се приюти…
Трак…
Ранна вечер.
Залезът червенееше в прозорците на „Къщата на ребърцата“, почти опустяла в този час.
Детритус и Руби седяха на неудобни столчета за хора.
Освен тях вътре беше само Хитрьо Харга, който с парцал в ръка размазваше равномерно мръсотията по масите и си подсвиркваше.
— Ъ-ъ… — подхвана Детритус.
— Да? — поощри го Руби.
— Ъ-ъ… Нищо.
Детритус не се чувстваше уютно тук, но Руби настоя да влязат. Все му се струваше, че тя иска да й каже нещо, но у него напираше единствено желанието да я халоса любовно с тухла по главата.
Свирукането на Харга секна.
Детритус усети как главата му сама се завъртя натам. Устата му се отвори.
— Изсвири го пак, Хитрьо — промълви с неговото гърло Света гора.
Оглушителен акорд раздруса всичко, отсрещната стена изчезна в незнайното измерение, присъщо на филмите, и малко мъгляв, но несъмнено присъстващ оркестър зае мястото на кухнята и зловонната уличка зад нея.
Дрехата на Руби се превърна в истински водопад от пайети. Останалите масички отлетяха нанякъде.
Детритус нагласи на раменете си неочаквано появилия се смокинг и се прокашля.
— Може да ни чакат бурни дни…
Думите сами изскачаха през гласните му струни.
Хвана ръката на Руби. Бастун с позлатен връх го прасна по ухото. Черна копринена шапка се материализира на скорост и отскочи от десния му лакът. Детритус не трепна.
— … но още ни свети луна и музика звучи…
Запъна се. Златните слова му се изплъзваха. Стените застанаха по местата си. Наоколо отново имаше масички. Пайетите угаснаха.
— Ъ-ъ… — изломоти тролът.
Тя се взираше с копнеж в очите му.
— Ъ-ъ… извинявай — изгъгна той. — Хич не знам к’во ме прихвана.
Хитрьо доближи масата.
— А бе, какви ги…
Без да го погледне, Руби мушна назад с дебела като дърво ръка и го запрати през шперплатовата стена.
— Целуни ме, вятърничав безумецо… — измърка тя.
Челото на Детритус се набръчка.
— К’во?
Руби въздъхна. Е, дотук с човешките приумици…
Докопа стол и го стовари много точно върху главата на избраника си. По лицето му плъзна усмивка и той тупна по очи на пода.