— Не, господине, не можем да се отървем толкова лесно.
— Що да не можем? Ние ръководим проклетото място!
— Да, но е задължително да действаме изключително предпазливо в отношенията си с господин Тугелбенд. Той е експерт по правилниците и процедурите. Предлагам да му дадем този въпросник на изпитите утре.
Ридкъли взе подадения документ. Устните му помръднаха, докато го четеше.
— Само един въпрос ли?
— Да. Или ще издържи изпита, или ще се провали. Нека го видим как ще постигне 84 точки в отговора на един-единствен въпрос.
В някакъв смисъл, който непрекъснато се изплъзваше на наставниците му (а това ги вбесяваше), Виктор Тугелбенд беше и най-мързеливият човек в цялата досегашна история на света.
Не лентяй от обикновения скучен вид. Нормалният мързел представлява липса на усърдие. Виктор отдавна бе преминал през това състояние и се намираше далеч от другата му страна. Влагаше повече усилия в стремежа да не се труди, отколкото мнозина в най-черната работа.
Никога не бе мечтал да стане магьосник. Всъщност не искаше много от живота, освен може би да го оставят на мира и да не го будят до пладне. Като дете околните му подхвърляха: „Малкият, ти какъв ще бъдеш, когато пораснеш?“, а той отвръщаше: „Ами не знам. Какво ще ми предложите?“
Никой не търпи дълго такова държание. Не е достатъчно да бъдеш какъвто си, трябва и да се постараеш да бъдеш още някакъв.
И той се опитваше. Немалко време си внушаваше, че иска да бъде ковач, защото работата му изглеждаше интересна и романтична. Да, но трябваше да се напъва до изнемогване и да се бори с неподатливи късове метал. После опита с желанието да бъде наемен убиец, чиито занимания прецени като дръзки и романтични. Но и в подготовката за този занаят беше необходимо старание, а и откровено казано, все пак би трябвало да убива хора. Реши да се стреми в мислите си към актьорската професия, която му се стори драматична и романтична. Скоро откри, че ще носи прашни костюми, ще се свира в тесни стайчета и — колкото и да е изумително! — ще работи до припадък.
Остави се да го изпратят в Университета, защото така беше по-лесно, отколкото да се инати.
Често се усмихваше, макар и леко озадачено. Затова хората предполагаха, че е донякъде по-умен от самите тях. В действителност той почти винаги напъваше ума си да разгадае какво са му казали преди малко.
Имаше и тънки мустачки, които при едно осветление го правеха по-привлекателен, а при друго подлъгваха, че току-що е пил гъст шоколадов шейк.
Той искрено се гордееше с мустаците си. От магьосниците се очакваше да зарежат бръсненето и да пуснат бради като неподрязани храсти.
Мина половин час след полунощ. Той се тътреше обратно от „Кърпеният барабан“, несъмнено най-достойната долнопробна кръчма в града. Виктор Тугелбенд винаги оставяше впечатлението, че се тътри, дори когато тичаше.
Освен това беше почти трезвен и затова мъничко се изненада, когато осъзна, че е попаднал на Площада на строшените луни. А се бе насочил към късата уличка зад Университета и по-точно към онази част от оградата с удобно вадещи се тухли, през която студентите по магия от безброй столетия заобикаляха вечерния час в Невидимия университет.
Площадът не му беше по пътя.
Понечи да се затътри обратно, но спря. Тук ставаше нещо необикновено.
Случваше се на площада да се навъртат уличен разказвач, неколцина музиканти или по-особен предприемач, търсещ потенциални купувачи на анкх-морпоркски забележителности като Кулата на Занаята или Бронзовия мост.
Този път обаче някакви хора закрепваха голям екран, изглежда състоящ се от съшити чаршафи, опънати между пръти.
Примъкна се близо до тях.
— Какво правите? — попита дружелюбно.
— Ще покажем каквото сме подготвили.
— А, представление… — загуби интерес Виктор.
Повлече се отново през влажната тъма, но забави крачка, щом чу глас откъм пролуката между две къщи.
Гласецът бе произнесъл думата „помощ“, но съвсем тихичко.
Друг глас подкани:
— Дай го туй чудо, чатна ли?
Виктор закрачи натам и примижа към сенките.
— Ей, тук всичко ли е наред?
След кратко мълчание вторият глас му подхвърли:
— Хлапе, търсиш си белята.
„Той има нож — установи Виктор. — Кани се да ме намушка с него. Това означава, че или ще бъда наръган, или трябва да избягам, значи да прахосвам напразно силите си.“
Хората, склонни да пренебрегват очевидните факти, биха очаквали Виктор Тугелбенд да е дебел и болнав. Той обаче със сигурност беше най-атлетичният студент в целия Университет. Нямаше никакво желание да мъкне излишни килограми лой, затова се стараеше да не пълнее и се поддържаше във върхова форма — отдавна бе установил, че движенията с напращели мускули са много по-лесни, отколкото да ги върши с увиснали телеса.