Събираше се малка тълпа. В Анкх-Морпорк това беше лесно. Градът можеше да се похвали с някои от най-запалените зяпачи във Вселената. Бяха готови да гледат какво ли не, особено ако има шанс някой да пострада смешно.
— Защо не останеш за шоуто? — покани го Среброриб и хукна нанякъде.
„Алхимик… Е, всеки знае, че те са малко смахнати. Значи всичко е наред. Но кой би желал чак толкова да движи разни образи? Защо да не си останат на мястото?“
— Наденички в хлебчета! Хапнете си, докато са топли! — изрева някой досами ухото му.
Виктор се озърна.
— Здравейте, господин Диблър.
— Добра ти среща, момко. Искаш ли да зарадваш стомаха си с чудесна топла наденичка?
Виктор се загледа в лъскавите, къси, дебели тръби върху подноса, окачен на врата на Диблър. Миризмата им дразнеше апетита. Както винаги. После обаче човек отхапваше от наденичката и научаваше за кой ли път, че Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото успява да употреби и онези части от животното, което самото животно не подозира, че притежава. Диблър бе стигнал до прозрението, че ако сложиш в изобилие пържен лук и горчица, ще накараш хората да ядат каквото и да било.
— Специална отстъпка за студенти — затворнически прошепна търговецът. — Само петнайсет пенса, направо сам си прерязвам гърлото.
Стратегически понадигна капака на тигана, за да даде свобода на благоуханните изпарения.
Острият аромат на пържен лук както винаги оказа злодейското си влияние.
— Е, само една — предпазливо се съгласи Виктор.
Диблър измъкна наденичка от тигана и я натика в хлебче с ловкостта на жаба, гълтаща мушица.
— Няма да съжаляваш — излъга весело.
Виктор задъвка едно лукче. Това поне беше безопасно.
— Какво става тук? — махна с ръка към шумящия заради ветреца екран.
— Ще има някакво забавление — осведоми го Диблър. — Горещи наденички! Превъзходни са! — Пак сниши глас до обичайното заговорническо съскане. — В другите градове всички са пощурели по това, както чувам. Някакви подвижни образи. Тъкмо доизкусурили всичко, преди да ги докарат и в Анкх-Морпорк.
Погледаха как Среброриб и двамата му помощници нагласяват непохватно някакви технически дреболии в кутията върху триножника. В кръглия й отвор отпред изведнъж блесна бяла светлина и огря екрана. Тълпата се разшумя с умерено одобрение.
— О-о, сетих се… — проточи Виктор. — Това ли било? Все същата стара игра със сенки. Чичо ми се мъчеше да ме разсмее така. Нали я знаете? Мърдате пръсти пред светлината и сянката образува разни фигурки.
— Ъхъ — съгласи се Диблър не много уверено. — Например „голям слон“ или „плешив орел“. Дядо ми обичаше да прави такива сенки.
— Чичо ми най-често успяваше да изобрази само „уродлив заек“ — сподели Виктор. — Друго не умееше, нали разбирате. Ставаше много неудобно. Всички седяхме и се мъчехме да познаем — да речем, „изненадан таралеж“ или „бясна катерица“. А той накрая отиваше в стаята си да се цупи, защото всъщност искал да ни покаже сцената „Лорд Хенри Скипс и неговият отряд отблъскват троловете в Битката при Псевдополис“. Лично аз не намирам нищо интересно в това мърдане на сенки по екрана.
— Подшушнаха ми, че не е същото — просвети го Диблър. — Преди малко продадох на един от техните хора голямо хлебче с двойна порция наденички и той ми обясни, че разковничето било в бързото показване на образи. Събирали много образи и ги показвали един след друг. Ама много, много бързо.
— Не може да е прекалено бързо — строго възрази Виктор. — Няма да се вижда как минават на екрана.
— Той каза, че тъкмо в това била тайната — да не виждаш как всеки образ минава на екрана. Трябвало да ги виждаш всички наведнъж или нещо подобно.
— Нали ще се размажат пред очите ни? — учуди се Виктор. — Не го ли попитахте за това?
— Ами… не — призна Диблър. — Той се втурна нанякъде. Само изпъшка, че в корема му ставало нещо страшно.
Виктор се взря замислено в остатъка от наденичката и хлебчето и долови, че някой на свой ред се взира в самия него.
Сведе поглед. До краката му седеше куче.
Беше малко, кривокрако, жилаво и, общо взето, сиво, но с кафяви, бели и черни петна тук-там. Зяпаше го.
Виктор не бе срещал по-пронизващ поглед. Не беше нито заплашителен, нито угоднически. По-скоро беше бавен и старателен, сякаш кучето запомняше всяка подробност, за да даде на властите пълно описание в подходящ момент.
Когато животното се увери, че напълно е приковало вниманието му, премести погледа си към наденичката.
Виктор се притесни, че се отнася толкова жестоко към едно нещастно безсловесно създание, и пусна наденичката на калдъръма. Кучето я захапа във въздуха и я глътна с едно-единствено пестеливо движение.