Още хора се събираха на площада. Диблър се присламчи към тях и оживено предлагаше стоката си на окъснелите веселяци, които бяха прекалено пияни, за да може горчивият им опит да надделее над оптимизма. Поначало е вероятно всеки, който си купува нещо за хапване в един през нощта след юнашки запой, сутринта да се чувства ужасяващо. Поне щяха да имат още по-основателна причина.
Постепенно Виктор се озова насред голямо гъмжило. Не се състоеше само от хора. На метър-два от него стоеше Детритус, древен трол, когото студентите познаваха твърде добре, защото той се наемаше на работа навсякъде, където можеше да изхвърля безмилостно нежеланите натрапници срещу заплата. Тролът го забеляза и намигна. Направи го с двете си очи едновременно, защото не се справяше добре със сложни дейности. В студентските среди беше широко разпространено убеждението, че ако Детритус бъде научен да чете и пише, а после го подложат на тест за интелигентност, ще се окаже малко по-тъп от стола, на който седи.
Среброриб взе мегафон.
— Дами и господа, тази нощ имате привилегията да присъствате на повратен момент във Века на…
Махна мегафона от устата си и Виктор го чу да шепне трескаво на един от помощниците си:
— Кой век е сега? Тъй ли?!
После продължи с типичния за такива събития захаросано бодър тон:
— … Века на Плодния прилеп! Пред очите ви се раждат подвижните образи! Образи, които се движат без помощта на магия!
Млъкна в очакване на аплодисменти. Не ги дочака. Тълпата само гледаше. За да изтръгне ръкопляскания от зяпачите на Анкх-Морпорк, трябваше да извърши нещо далеч по-интересно от вмъкването на няколко възклицателни знака в словото си.
Той продължи видимо умърлушен:
— Казват, че да видиш означава да повярваш! Но, дами и господа, вие просто няма да повярвате на очите си! Ще присъствате на тържеството на природните науки! Същинското чудо на нашата епоха! Откритие, което ще разтърси света… не, цялата Вселена!
— К’вото ще да е, все ще е по-свястно от тая скапана наденичка — тихо промърмори някой до коляното на Виктор.
— … ще видите как впрягаме естествени явления, за да създадем илюзия! Но в тази илюзия, дами и господа, няма никаква намеса на магията!…
Виктор пак остави погледа си да зашари надолу. В краката си обаче не откри никого освен малкото куче, което се чешеше прилежно. То отново го изгледа продължително и изрече отчетливо:
— Бау?
— … нови перспективи пред образованието! Изкуствата! Историята! Благодаря ви, дами и господа! Още нищо не сте видели, дами и господа!
Той пак спря с надеждата да чуе ръкопляскания.
Но някой в предните редици отсече:
— Тъй си е, още нищичко не сме видели.
— Ъхъ — потвърди една жена наблизо. — Кога ще свърши плямпането и ще ни покажете играта със сенките?
— Ами да, няма да чакаме вечно! — заяде се втора жена. — Я да видим сега „уродлив заек“. Мойте хлапета много си го харесват.
Виктор се престори, че гледа настрани, за да приспи бдителността на кучето, после рязко се вторачи в странното животно.
То наблюдаваше дружелюбно тълпата и привидно не му обръщаше никакво внимание.
Виктор за всеки случай разтръска с пръсти ушите си. Допускаше, че го е заблудило някакво ехо. Не го смущаваше обстоятелството, че кучето издаде звука „бау“, макар и това да не се случва всеки ден. От повечето кучета в мултивселената никога няма да чуете „бау“, те лаят и джафкат нечленоразделно. Слиса го фактът, че то изобщо не излая. Кучето каза „бау“.
Тръсна глава и се обърна към Среброриб, който се дръпна встрани от екрана и даде знак на помощника си до кутията да завърти ръчката. Чегъртането се превърна в ритмично потракване. Разплути сенки плъзнаха по екрана, а после…
Последното нещо, което Виктор запомни ясно, беше гласът до коляното му:
— Господинчо, можех и по-лошо да те стресна. Ами ако бях казал „мяу“?
Виденията на Света гора…
А сега… минали са осем часа.
Налегнатият от страховит махмурлук Пондър Стибънс гледаше гузно празното бюро до себе си. Виктор нямаше навика да пропуска изпити. Често повтаряше, че обичал това предизвикателство.
— Готови за обръщане на листовете с изпитните въпроси — предупреди ги надзирателят в дъното на залата.
Гърдите на шестдесет кандидат-магьосници се стегнаха в обръчите на мрачно непоносимо напрежение. Пондър опипа трескаво перодръжката, която му носеше късмет.
Магьосникът на подиума завъртя пясъчния часовник на катедрата с празното стъкло надолу.