— Можете да започвате.
Неколцина по-самонадеяни студенти обърнаха листовете с изписаната страница, като просто щракнаха с пръсти. Пондър ги намрази мигновено.
Посегна с перодръжката към мастилницата, която също би трябвало да му носи късмет, изобщо не я улучи от нерви, затова пък успя да я събори. Миниатюрен черен потоп заля неговия въпросник за изпита.
В душата му също се изля водопад от паника и срам. Попи мастилото с края на робата си, но само го размаза още по-нашироко по бюрото. Сушената жаба, донесена за късмет, падна на пода.
Пламнал от притеснение, намърлян с мастило, Пондър вдигна жален поглед към надзирателя и умолително изви очи към празното бюро.
Магьосникът кимна. Пондър с благодарност се премести от другата страна на пътеката, изчака сърцето му да укроти поне малко ударите си и с безкрайна предпазливост обърна хартията, оставена на бюрото.
След десет секунди, понеже не осмисли случилото се, пак завъртя листа в ръцете си, да не би останалите въпроси все пак да са били на обратната му страна.
А около него се бе възцарила тежка тишина, в която петдесет и девет ума почти проскърцваха от напън.
Пондър пак погледна страницата с въпроса.
Може би имаше някаква грешка. Не… ето ги печата на Университета, подписа на Архиканцлера и каквото още се полагаше. Дали не беше специална проверка? Вероятно го наблюдаваха зорко, за да видят как ще постъпи…
Той се озърна крадешком. Доколкото виждаше, другите студенти пишеха прилежно. Значи може и да беше грешка в края на краищата. Да. Изглеждаше все по-логично. Предположи, че Архиканцлерът е подписал листовете, но когато чиновниците е трябвало да нанесат самите въпроси, един от тях е стигнал само до наистина важния първи въпрос, а после са го извикали да свърши друга работа или каквото там се е объркало… Никой не е забелязал пропуска, сложили са листа на бюрото, където е трябвало да седне Виктор. Само че той не дойде и въпросникът накрая се падна на Пондър. Във внезапен прилив на набожност той реши, че такава е волята на боговете. Не е негова вината, че е получил такъв въпросник, нали? Дори беше готов да повярва, че ще е един вид богохулство, ако пропусне невероятната възможност.
Правилникът гласеше, че резултатите от изпита се зачитат задължително. Пондър не бе делил стаята си с най-вещия познавач на изпитните процедури, без да научи това-онова.
Пак се вторачи във въпроса: „Как се казвате?“
И отговори.
След малко подчерта отговора с линийката, която му носеше късмет.
Мина още време и за да покаже усърдие, написа отгоре:
Отгуворът на фъпрос Идно е:
Десет минути по-късно се престраши и добави отдолу:
Ей такова ми е имито.
Подчерта и този ред.
„Горкият Виктор ще съжалява ужасно, че не се яви.“
„Но къде ли се е дянал?“
Още нямаше път до Света гора. Който искаше да стигне дотам, трябваше да тръгне по широкия друм към Куирм и на някое неотбелязано с нищо място в осеяната с шубраци равнина да свърне към дюните. Край пътя растяха дива лавандула и розмарин. Нямаше други звуци освен жуженето на пчели и далечните писъци на чайки, които само подчертаваха тишината.
Виктор Тугелбенд се отдалечи от пътя, щом видя отъпканото от много каруци отклонение. Личеше и че мнозина са минали оттук пеша.
Имаше да извърви още километри. Той се затътри към целта.
В затънтено кътче на съзнанието му едва чуто гласче повтаряше „Къде съм? Защо ли правя това?“, а друга част от него знаеше, че изобщо не е необходимо да постъпва така. Той се остави да го водят краката подобно на жертва на хипнотизатор, която е уверена, че изобщо не се е поддала на хипнозата и може да се отърси от нея всеки миг, но някак не й се иска.
Нямаше представа защо го върши. Известно му беше само, че има нещо, в което жадува да участва. Нещо, което би могло да не се повтори никога.
По-назад по пътя бързо го настигаше Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото, който се опитваше да язди кон. Не беше роден за ездач и неведнъж се изтърси от седлото. Затова още не бе догонил Виктор. Другата причина беше забавянето му в града, докато продаде евтино бизнеса с наденичките в хлебчета на едно джудже, което не можеше да повярва в сполуката си. (След като опита наденичките, джуджето се изуми още по-силно.)
Нещо зовеше Диблър с просмукан от злато глас.
Далеч зад Гърлото тролът Детритус също се мъкнеше по пътя, подпирайки се на юмруци. Трудно е да се познае за какво мислеше, както не са особено достъпни за анализ интелектуалните процеси на пощенския гълъб. Но и той знаеше, че не се намира там, където би трябвало да бъде.
А зад всички тях се тътрузеше голяма каруца, теглена от осем коня и натоварена с греди и дъски за Света гора. Коларят не мислеше кой знае за какво, макар че го озадачи дребното произшествие на излизане от Анкх-Морпорк в предутринната тъма. Някой му бе креснал „Спри! Проверка на Стражата!“ и той спря. Нищо повече не се случи, той се огледа, но никой не се появи.