— Д-да — запъна се Виктор. — Но как го правите?
Среброриб грейна от удоволствие.
— Значи искаш да научиш как правим едно или друго тук?
— Да, аз…
— Знаеш ли, повечето хора са пълно разочарование. Показваш им истинско чудо като снимачната кутия, а те само се кокорят. И никога не питат как работи. Господин Пилски!
Последната дума беше изкрещяна. След малко в другия край на бараката се отвори врата и влезе един мъж.
Носеше снимачна кутия на ремък, провесен на врата му. От колана му висяха всякакви инструменти. По ръцете му личаха петна от химикали и нямаше вежди. По-късно Виктор разбра, че това е най-сигурният белег за човек, занимавал се по-дълго с октоцелулоза. Мъжът носеше и шапка с козирката назад.
— Това е Техничаря Пилски — засия насреща му Среброриб. — Нашият главен специалист по въртенето на ръчката. Техничар, това е Виктор. Ще играе при нас.
— Ъхъ — изсумтя Техничаря и плъзна по Виктор поглед на касапин, застанал пред одрано теле. — Тъй, значи…
— И той иска да знае кое как става! — доволно вметна Среброриб.
В очите на Техничаря се мярна досада.
— Ами с връвчица — отвърна навъсен. — Всичко става с връвчица. Направо ще се смаеш, като видиш как всичко се разпада на парчета. Ако не бяхме аз и моето кълбо връвчици…
Нещо зашумоля в кутията пред гърдите му. Той плесна капака с длан.
— Ей, сбирщина, я да престанете! — Кимна към Виктор. — Стават свадливи, като им нарушиш режима.
— Какво има в кутията? — попита Виктор.
Техничаря намигна на Среброриб.
— Хващам се на бас, че не знаеш.
Виктор си спомни създанията в клетките от съседната барака.
— Съдейки по звука, сигурно са обикновени духчета — предположи плахо.
Техничаря го изгледа с одобрение, сякаш беше тъпо куче, извъртяло особено хитроумен номер.
— Ъхъ, позна.
— Но как ги задържате да не избягат? — учуди се Виктор.
Техничаря му се ухили гадничко.
— Нали ти разправям, страхотно полезна е тая връвчица.
Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото беше от рядката порода праволинейни мислители.
Повечето хора мислят на зигзаг. Например започват от мисълта „Чудя се как да забогатея“, после продължават лъкатушно с „Какво ли ще има за вечеря?“ и стигат до „От кого ли да изкрънкам пет долара?“.
Докато Гърлото и подобните нему са способни да открият веднага мисълта, чакаща в края на процеса — в случая „Вече съм богат“, — и да прокарат права линия до нея. После мислят по тази права линия, бавно и търпеливо, докато се доберат до целта.
Не че Диблър постигаше кой знае какво. Откри, че в процеса винаги се прокрадва мъничка, но важна грешчица. Обикновено включваше необяснимата неохота, с която хората купуваха предлаганите от него стоки.
А сега спестяванията на целия му живот се намираха в кожена кесия, прибрана под куртката. Бе дошъл в Света гора предишния ден. Преценяваше реда тук, доколкото изобщо го имаше, с очите на дългогодишен продавач. Привидно нямаше къде да се намести, но според него това не беше никакъв проблем. На върха винаги има място.
Подпитването и внимателното наблюдение го отведоха пред вратата на „Интересната и поучителна кинематография“. Сега стоеше от другата страна на улицата и се взираше.
Огледа опашката, после мъжагата пред вратата. И стигна до умозаключение.
Тръгна нехайно покрай опашката. Имаше мозък в главата си. Знаеше, че има мозък в главата си. Сега се нуждаеше и от мускули. Все някъде сред тази сган трябваше да…
— Добър ви ден, гусин Диблър.
Приплеснатата глава, дългите ръце, издутата долна устна, стържещият глас, който издаваше интелект на тухла — това означаваше…
— Аз съм — Детритус — съобщи тролът, в случай че не е разпознат. — Брей, де се срещаме, а?
Усмивката му напомняше за пукнатина в основната колона на мост.
— Здрасти, Детритус. Във филмите ли работиш вече? — подхвърли Диблър.
— Е, сега не работя, ама… — сведе поглед Детритус.
Гърлото се вторачи невъзмутимо в трола, чиито очукани юмруци неизменно имаха последната дума във всяка улична схватка.
— Направо възмутително, казвам ти — изрече накрая, извади кесията си и отброи пет долара. — А искаш ли да работиш за мен?
Детритус почтително докосна с пръст ниското си чело.
— К’вото кажете, гусин Диблър.
— Ела с мен.
Гърлото пак закрачи към началото на опашката. Мъжагата протегна ръка да го възпре.
— Ей, готин, ти къде напираш?
— Имам среща с господин Среброриб.
— И той знае за срещата, а? — озъби се пазачът.
Личеше, че няма да повярва, ако ще потвърждението да се изпише в небесата.