— Какво? Е… Да. Предполагам.
— Това се иска от теб, момко. И изпъкнали мускули.
Излязоха под ослепителното слънце и тръгнаха към бараката на Среброриб.
Завариха я заета.
Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото бе разглеждал подвижните образи.
— Нещо измислих… — сподели Гърлото. — То е… погледнете сами. Ей такова…
Показа им картонче, изписано с несигурните му драскулки.
След туй преставленийе, Що не се отбийте
в „Къщъта на Ребърцата“ на Харга,
дето ще ви поднисат най-доброто
от кулинарийта?
— А какво е „кулинарийта“? — попита Виктор.
— Чужбинско е — просвети го Диблър.
Озъби се на натрапника. В плановете му не влизаше да се озове под един покрив с тип като Виктор. Надяваше се да омайва само Среброриб.
— Храна, де — добави неохотно.
Среброриб зяпаше глуповато картончето.
— И какво като е храна?
— Защо — подхвана Гърлото, подбирайки думите — да не го покажете в края на представлението?
— Да, защо да го правим?
— Защото такива като Хитрьо Харга ще ви плащат мно… немалко парици.
Всички отново разгледаха картончето.
— Хранил съм се в „Къщата на ребърцата“ на Харга — спомни си Виктор. — Не бих казал, че там поднасят най-добрите гозби. Дори напротив. — Той се позамисли. — Толкова напротив, че повече не може и да бъде.
— Няма значение — остро възрази Диблър. — Изобщо не е важно.
— Но… — поколеба се Среброриб. — Ако разправяме на хората, че „Къщата на ребърцата“ на Харга е най-добрата гостилница в града, какво ще кажат съдържателите на всички останали?
Гърлото се наклони съзаклятнически към него.
— Ще си кажат: „Защо не се сетихме по-рано?“
Облегна се на стола, а Среброриб се вторачи в него зашеметен.
— Може ли пак да ми го разтълкувате?
— Ще поискат да направим същото и за тях! — натърти Диблър.
— Знам — кимна Виктор. — Ще искат да показваме картончета като „При Харга не е най-доброто, защото ние го поднасяме“.
— Нещо подобно, да — наежено потвърди Гърлото. — Може и да е с други думи, но ще е нещо подобно.
— Но… Но… — Среброриб се мъчеше да навакса смисъла на разговора. — На Харга няма да му хареса, нали? Ако ни плати, за да кажем, че неговата гостилница е най-добрата, а после вземем пари от други хора, за да кажем, че при тях е най-добрата кухня, той непременно ще…
— … ще ни плати повече — довърши вместо него Диблър, — за да покажем първото картонче отново, но с по-големи букви.
Другите двама пак го загледаха втренчено.
— Наистина ли се надявате да извъртите този номер? — усъмни се Среброриб.
— Да — безизразно потвърди Гърлото. — Не сте ли чували уличните продавачи сутрин? Никога не викат: „Почти пресни портокали, малко омекнали, на разумна цена.“ Вместо това крещят: „Ей тия портокали са точно като за тебе, ще си оближеш пръстите!“ На това му казвам нюх за бизнес. — Пак се подпря на бюрото. — А както виждам, той доста ви липсва.
— Така изглежда — отпаднало смотолеви Среброриб.
— С парите — довърши го Гърлото с глас, който пъхаше лост в пролуките на действителността — ще можете да се усъвършенствате във вашето изкуство.
Жертвата се пооживи.
— Вярно. Например ще намерим начин да добавим звук към…
Диблър не го слушаше. Посочи няколко малки табла, подпрени на стената.
— Това какво е?
— А, моя идея — похвали се Среброриб. — Решихме, че е проява на… ъ-ъ, добър делови подход — вкусваше думите като рядък нов сладкиш, — ако съобщаваме на хората какви са следващите ни филми.
Гърлото вдигна едно табло, изпъна ръката си и го прочете придирчиво.
Иднъта седмицъ ще ви пукажем
„Пелиас и Мелизанда“,
романтическъ трагедия в две ролки.
Благодарим ви.
— Ух… — изсумтя.
— Така не е ли добре? — окончателно се умърлуши Среброриб. — Нали ще узнаят всичко, което биха искали?
— Може ли?
Гърлото вече вадеше парче тебешир от чекмеджето. Подраска усърдно по гърба на таблото и след малко им показа надписа.
Боговети и людете им рекоха:
„Ни шъ го бъде“, ама те не слушаха!
„Пелиас и Мелизанда“,
историйъ на забранена обич!
Изгаряща сагъ за страсти, дето прескачат
през времето и ръстоянието!
Ще да се втрещите!
С 1000 слона!
Виктор и Среброриб четяха бавно и зорко, сякаш разглеждаха меню на непознат език. Всъщност — и за съжаление — наистина им беше непознат, макар и да се оказа техният роден език.
— Виж ти — смънка Среброриб. — Брей… Не знам дали е имало нещо забранено. Ъ-ъ… Само е историческа драма. Надявах се да помогне… нали разбирате, на децата и така нататък. Да събуди интереса им към историята. Всъщност Пелиас и Мелизанда никога не са се срещали, тъкмо в това е трагедията. Много… ъ-ъ, тъжно. — Взря се пак в таблото. — Но трябва да призная, че несъмнено напипвате нещо. Ъ-ъ… — Беше видимо притеснен. — Май не помня да е имало слонове — сподели, сякаш се почувства виновен. — Бях там през целия следобед, докато снимахме, но не вярвам в който и да е миг да съм виждал хиляда слона. Убеден съм, че щях да ги забележа.