В тази нощ немалко увити от главата до петите фигури се промъкнаха крадешком в зданието. След няколко минути светлинката зад един прозорец на последния етаж замъждука и угасна.
Е, почти угасна.
Нещо ставаше горе. Странно трепкащо сияние изпълни прозореца за кратко. Последва го нестроен радостен крясък.
Чу се и шум. Не беше гръм, а необичайно механично бръмчене, сякаш доволна котка мъркаше на дъното на голяма тенекия.
Беше нещо като трактрактрактрак… трак.
Продължи няколко минути, насърчавано от весели вопли. Накрая един глас изрече:
— Това беше, приятели.
— И какво беше това по-точно? — попита Патрицият на Анкх-Морпорк следващата сутрин.
Мъжът пред него трепереше от страх.
— Не знам, ваша светлост. Не щяха да ме пуснат вътре. Накараха ме да чакам пред вратата, ваша светлост.
Нервно кършеше пръсти. Погледът на Патриция сякаш го приковаваше на мястото му. Беше опитен поглед, особено в подтикването на хората да се разприказват неудържимо, и то след като са се заблудили, че вече са разказали всичко.
Само Патрицият си знаеше с колко агенти разполага в града. Човечецът пред него работеше като слуга в Гилдията на алхимиците. Преди време бе имал лошия късмет да го изправят пред Патриция по обвинение в злонамерено безделие и тогава доброволно избра да стане негов осведомител.4
— Туй беше всичко, ваша светлост — замрънка той. — Тракане ли, бръмчене ли — не знам, и някакво просветване под вратата. И разправяха, че осветлението не го бивало.
— Не го бивало ли? В какъв смисъл?
— Ъ-ъ… Де да знам, ваша светлост. Не го бивало и толкоз. Казаха, че трябвало да отидат другаде, дето било по-добро. Ъ-ъ… И ми заповядаха да донеса храна.
Патрицият се прозя. Намираше щуротиите на алхимиците за безкрайно досадни.
— Нима…
— Ама бяха вечеряли само четвърт час по-рано — избълва слугата.
— Може би от техните странни занимания се огладнява — допусна Патрицият.
— Да, ама кухнята вече беше затворена за през нощта и трябваше да купя цял поднос наденички в хлебчета от оня Диблър, Гърлото, де.
— Нима? — повтори Патрицият и се загледа в книжата на бюрото си. — Благодаря ти. Можеш да си вървиш.
— Ваша светлост, да знаете, харесаха им. Ама наистина им харесаха!
Самият факт, че алхимиците изобщо имаха своя гилдия, заслужаваше внимание. Магьосниците притежаваха не по-голяма склонност към задружни усилия, но пък те по природа предпочитаха йерархията и конкуренцията. Имаха потребност да се организират. Каква полза да си магьосник от седма степен, ако няма шест по-низши степени, които да гледаш пренебрежително, и осма степен, която да жадуваш? Другите магьосници просто са ти необходими, за да ги мразиш и презираш.
А всеки алхимик си беше алхимик сам по себе си, трудеше се упорито в тъмна стаичка или потайно подземие, за да удари големия джакпот в казиното на съдбата — Философския камък, Еликсира на живота. Най-често бяха хилави мъже с розовеещи очи и с бради, които всъщност представляваха отделни снопчета косми, скупчени заедно да се пазят от опърляне. Мнозина алхимици се отличаваха с онова замаяно и отнесено изражение, което издава прекаленото застояване около съдове с врящ живак.
Не че алхимиците мразеха колегите си. Обикновено не ги и забелязваха или пък при среща се питаха дали това не са двукраки тюлени.
Затова тяхната мъничка жалка гилдия тъй и не се издигна до могъществото на, да речем, наемните убийци, крадците или просяците. Вместо това си поставяше задачата да подпомага вдовиците и сираците на онези алхимици, които са започнали да се отнасят твърде нехайно например към натриевия цианид или са дестилирали интересна плесен, изпили са получения разтвор и са полетели от покрива да танцуват в небето заедно с феите. Разбира се, нямаше чак толкова много вдовици и сираци, защото алхимиците трудно завързват някакви отношения с околните и ако изобщо се оженят, причината е преди всичко желанието им да има кой да придържа тигела, докато разбъркват нещо в него.
Общо взето, алхимиците в Анкх-Морпорк успяваха единствено да превръщат златото в по-малко злато.
Досега…
В момента обаче у тях напираше неспокойната възбуда на хора, в чиято банкова сметка най-ненадейно е внесено истинско богатство и те не знаят дали да привлекат всеобщото внимание с харченето му или да си го приберат и да си плюят на петите.
— На магьосниците няма да им хареса — подхвърли един от тях, кльощав колеблив човечец на име Лули. — Ще кажат, че е магия. Знаете как се разлютяват, ако решат, че правиш магии, без да си магьосник.