— Ти пък откъде знаеш, че има нещо страшно? — отпаднало възрази Виктор.
— Нека ти го река тъй… Ако нещо е натикано в пещера под хълма и е затворено с яка врата, май хората не са искали да изскача всяка нощ и да им мие чиниите, нали? Е, не казвам — продължи Гаспод великодушно, — че тя знае какви ги върши. Може ония твари да са овладели нейното слабо и обичащо котките женско съзнание, за да я подтикнат към угодни на тях злодеяния.
— Понякога плещиш твърде много глупости — промърмори Виктор, но самият той не си вярваше.
— Добре, де, попитай нея — подкани го кучето самодоволно.
— Ще я питам!
— Ами питай!
„Да, но как да започна? — двоумеше се Виктор, когато пак излязоха в жегата. — Извинявай, но моето куче твърди, че ти… Не става. Или… Джинджър, доколкото разбирам, ти излизаш нощем и… Не. Ей, Джин, защо ли моето куче те е видяло да… Не.“
Дали да не подхване светски разговор и да се надява, че сама ще изплува темата за чудовищните изчадия от Отвъдната пустота?
Май се налагаше да поотложи въпросите си, защото пред очите му се разгаряше шумен скандал.
Затруднението възникна заради третата главна роля в „Издухани“. Естествено Виктор щеше да играе самонадеяния и опасен чаровник, Джинджър очевидно беше единствено подходяща за героинята, обаче втората мъжка роля (скучният, но верен поклонник) пося семето на раздора.
Досега Виктор не бе виждал някого да тропа с крак от ярост. Открай време подозираше, че това се случва само в книгите. И все пак Джинджър го правеше пред очите му.
— Няма да го бъде, защото ще изглеждам жалка идиотка! — фучеше тя.
Сол, който вече се чувстваше като гръмоотвод в буря, размахваше ръце.
— Но той подхожда идеално за ролята! Трябва да бъде твърд и непоклатим…
— Твърд ли?! Ами да, много е твърд! Защото е от камък! — изкрещя Джинджър. — Ако ще да му навлечете плетена ризница и да му лепнете мустачки, пак си остава трол!
Скалата, стърчащ като монолит над тях, се прокашля гръмко.
— Хайде сега, дано не почнем да се обиждаме и на химически състав…
Беше ред на Джинджър да размаха ръце отчаяно.
— Троловете са ми симпатични — увери го тя. — Докато са тролове, де. Но нали не искате от мен да изиграя романтична сцена с… с някой, който има каменно лице?
— Я да се разберем, ако може. — Гласът на Скалата приличаше на замахващ бейзболист. — Значи казваш, че нямаш нищо против да показват троловете как трепят хора с боздугани, ама не бива да имат възвишени чувства като вас, лигавите човечета?
— Тя изобщо не е казвала това — трескаво отрече Сол. — Тя не е…
— Ако ме порежете, няма ли да кървя? — драматично възкликна Скалата.
— Няма — отвърна Сол, — обаче…
— А, щях да кървя, ако имах кръв, направо щях да оплискам всичко наоколо.
— Да си изясним още нещо — обади се едно джудже и сръга Сол в коляното. — В сценария пише, че тя притежава цял рудник, пълен с щастливи, засмени, пеещи джуджета, нали?
— О, да. — Сол за миг загърби проблема с трола. — И какво?
— Малко избива на клише, не си ли съгласен? — заяде се джуджето. — Значи „джуджета — миньори“, така ли? Не виждам защо трябва непрекъснато да ни напъхвате в толкова ограничен стереотип.
— Но повечето джуджета наистина са миньори — провеси нос Сол.
— Вярно, но не са непременно щастливи от този факт — възрази друго джудже. — И не пеят непрекъснато.
— Няма да е правилно — добави трето джудже. — Заради безопасността на труда, схващаш ли? Запееш ли, можеш да срутиш тунела върху главата си.
— Пък и близо до Анкх-Морпорк няма никакви рудници — подхвана може би първото джудже, но Сол трудно ги различаваше. — Всеизвестен факт. Разположен е върху глинести слоеве. Ще станем за присмех, ако някой наш съплеменник ни види да копаем край Анкх-Морпорк.
— Не бих казал, че имам каменно лице — боботеше Скалата, който понякога дълго обмисляше събитията. — Може да е малко ръбесто, но защо да прекаляваме…
— В края на краищата — сърдеше се едно джудже — защо хората винаги получават хубавите роли, а за нас остават най-дребните?
Сол си позволи жизнерадостния смях на натикан в ъгъла човек, който се надява да разведри атмосферата с безобидна шегичка.