— Означава нещо като душа на местност. И може да се окаже твърде силна. Възможно е и да й се вдъхне сила чрез преклонение, обич или омраза, ако това се проточи. Сега се питам дали душата на някоя местност е способна да призовава хората. И животните. Все пак Света гора не е като останалите земи, нали? Тук всички се държат различно. Другаде най-важни са боговете, парите или добитъкът. Тук най-важно е да си важен.
Личеше, че е приковал вниманието й.
— Да? — подкани го тя. — Дотук не звучи чак толкова зле.
— Тепърва стигаме до лошото.
— Тъй ли…
Виктор преглътна на сухо. Умът му вреше като бульон над огън. Полузабравени факти изплуваха тормозещо на повърхността и отново потъваха. Скучни стари наставници в овехтели зали с високи тавани му бяха втълпявали прастари досадни истини, които изведнъж му станаха потребни като вода насред пустиня. Отчаяно се стараеше да ги изгребе от котлето на паметта си.
— Не съм… — изграчи и се прокашля. — Не съм сигурен дали налучквам истината. Това нещо е нахлуло от друго място. Случва се. Нали си чувала да казват, че на някоя идея й е дошло времето?
— Да.
— Ами така се говори за кротките, питомните идеи. Но те не са само такива. Има други, толкова преливащи от жизненост, че не чакат да им дойде времето. Диви. Необуздани. Лошото е, че налети ли една от тях, образува се пролука…
Взря се в нейните очи, преливащи от учтиво недоумение. В главата му сравненията се премятаха подобно на подгизнали кифлички. „Представи си, че всички светове, съществували някога, са притиснати един до друг като сандвич… тесте карти… книга… сгънати листове… и ако има подходящи условия, нещо прониква направо, а не се плъзга по тях… но отвориш ли проход между световете, излагаш се на ужасна опасност, например…“
Например…
Например…
Например какво?
Откри го в паметта си, както би намерил подозрително парченце от пипало тъкмо когато се е заблудил, че пицата е годна за ядене.
— Възможно е и още нещо да се промуши през същата пролука — започна той. — В нищото между… между нещата дебнат твари, които, общо взето, бих предпочел да не ти описвам…
— Все едно вече си ми ги описал — смръзна се Джинджър.
— И… ъ-ъ, те почти винаги напират да се вмъкнат в истинските светове. Вероятно някак стигат до теб, когато си заспала и… — Не му се искаше да продължава. Не можеше да понесе изражението на лицето й. — Може и да бъркам във всичко — побърза да я успокои.
— Трябва да ми попречиш да отворя портата — прошепна Джинджър. — Ами ако съм една от Тях?
— Не ми се вярва — великодушно я увери Виктор. — Обикновено имат повече ръце, доколкото ми е известно.
— Опитах и с кабарчета по пода, за да се будя — призна тя.
— Звучи гадно. Помогна ли?
— Не. Сутринта бяха прибрани в кутийката. Махнала съм ги насън.
Той сви устни.
— Знам ли, може да е добър признак…
— Как така?
— Ако са те повикали… разни неприятни създания, едва ли ги е интересувало дали ще настъпваш кабарчета.
— Уф…
— Нямаш представа какво и защо те е сполетяло, нали? — промърмори той.
— Нямам! Но всеки път сънувам едно и също. — Неочаквано очите й се присвиха. — А ти откъде знаеш всичко това?
— Аз… Един магьосник ми го обясни.
— Да не би и ти да си магьосник?
— В никакъв случай. В Света гора няма място за магьосници. А какъв е този твой сън?
— Ох, твърде чудат е, за да има някакъв смисъл. Впрочем присънваше ми се и като малка. Започва с една планина, но не обикновена, а…
Тролът Детритус се надвеси над тях.
— Младият гусин Диблър рече, че пак е време за снимки — избоботи той.
— Ще дойдеш ли в стаята ми довечера? — изсъска Джинджър. — Моля те! Ще ме събудиш, ако пак тръгна към хълма насън.
— А… твоята хазяйка… може да не й хареса…
— О, госпожа Космипилитска е разбрана жена.
— Наистина ли?
— Няма да каже нищо лошо, просто ще си помисли, че правим секс.
— А-а… — с кух глас проточи Виктор. — Е, значи всичко е наред.
— Младият гусин Диблър не обича да чака — напомни Детритус.
— Я млъквай… — разсеяно го скастри Джинджър.
Стана и изтръска пясъка от дрехите си. Тролът мигаше. Хората рядко му казваха да млъкне. Няколко тревожни вдлъбнатини проличаха на челото му. Обърна се и опита да надвисне над Виктор.
— Младият гусин Диблър не обича…
— Разкарай се! — озъби му се Виктор и тръгна след момичето.
Тролът остана сам, очите му се събраха от усилен умствен труд.
Вярно, и друг път се случваше да му викат „Махай се!“ или „Затваряй си устата!“, но винаги с треперещ от проявената смелост глас. Естествено той се подхилваше и въпреки всичко цапардосваше нахалника. За пръв път обаче му говореха така, сякаш неговото присъствие е последната им грижа в цялата Вселена. Грамадните му рамене провиснаха унило. Май това умилкване около Руби му влияеше зле…