— Разбирам.
Виктор седна до маслената лампа и извади книгата от джоба си.
— Не че съм неблагодарна или съм настроена зле към теб — упорито се оправдаваше Джинджър.
Той прехвърли пожълтяващите листове и намери страницата, до която беше стигнал. Десетки хора бяха прекарали целия си живот до хълма Света гора наглед само за да поддържат огъня и да произнасят някакви слова три пъти дневно. Но защо? И кой ли беше този Пазител на Портата?
— Какво четеш? — попита Джинджър след малко.
— Една древна книга, която намерих случайно — сдържано обясни Виктор. — И тя е за Света гора.
— Тъй ли…
— На твое място бих поспал — подхвърли той и се изви така, че да различава разкривените редове в светлината на лампата.
Чу я да се прозява.
— Аз разказах ли ти съня си докрай?
— Не ми се вярва — промърмори Виктор с надеждата, че тонът му е учтиво обезкуражаващ.
— Винаги започва с една планина…
— Слушай, по-добре не говори, а се унасяй…
— … и около върха й има звезди, но всъщност са си в небето, а после една от тях се спуска и вече изобщо не е звезда, а жена, вдигнала факел над главата си…
Виктор бавно обърна книгата на първите страници.
— И? — подкани със затаен дъх.
— И тя все се опитва да ми каже нещо, но не мога да я чуя добре. Говори за нещо, което трябва да събудя, има ярки светлини и май реве лъв или тигър, нали знаеш как звучи? Накрая се събуждам.
Показалецът на Виктор разсеяно се плъзна по скицата на планинския връх под звездите.
— Обикновен сън — смънка той. — Вероятно не означава нищо особено.
Разбира се, хълмът Света гора нямаше остър връх. Но може и да е имал в отдавна отминалите дни, когато на мястото на залива е съществувал град. Охо… Нещо май мразеше неописуемо това място…
— Случайно да помниш още нещо от съня?
Не чу отговор и пристъпи на пръсти до леглото.
Тя спеше.
Върна се на стола, който щеше да се окаже дразнещо неудобен най-много след половин час, и угаси лампата.
Нещо в хълма… Там беше опасността.
Имаше обаче по-близка опасност — и той да заспи.
Седеше на тъмно и се безпокоеше. Впрочем как трябва да събудиш сомнамбул? Смътно си спомняше хорските приказки, че било много рисковано. Носеха се слухове за хора, които сънували, че ги екзекутират, но точно в този миг ги докосвали по рамото, за да ги събудят, и главите им се търкулвали на пода. Мълвата не разкриваше как изобщо някой е научил по-късно какво е сънувал мъртвецът. Дали призракът се връщаше край леглото си, за да се оплаква?
Столът изскърца неприятно, щом Виктор реши да се понамести. Защо да не изпъне единия си крак ето така и да го опре в края на леглото? Дори да заспи, а тя да се надигне, не би могла да мине покрай него, без да го събуди.
Ех, че нелепо положение!… Седмици наред я награбваше в прегръдките си, бранеше я храбро от поредното превъплъщение на Мори, целуваше я и, общо взето, накрая отпрашваха към хоризонта, за да заживеят щастливо и може би дори в захлас. Едва ли някой от зрителите на филмите би повярвал, че Виктор ще прекара цяла нощ в стаята й, седнал на стол, сякаш направен само от стърчащи трески. И на него не му се вярваше, макар че тъкмо това правеше в момента. Подобна скука няма да видиш във филмите. В тях имаше само страсти насред един обезумял свят. Ако това беше филм, Виктор нямаше да се мъчи на твърд стол в мрака, а щеше… Е, поне нямаше да седи на стола.
Ковчежникът заключи отвътре вратата на кабинета си. Налагаше се. Архиканцлерът беше убеден, че почукването на вратите е задължение само на околните.
Този ужасен човек поне престана да проявява любопитство към резографа или както там го е наричал Риктор. Ковчежникът прекара един крайно тягостен ден, опитвайки се да направлява всекидневието на Университета, като знаеше, че документът е скрит в покоите му.
Измъкна листа изпод килима, запали лампата и се зае с четене.
Охотно би признал, че не е вещ в механизмите. Скоро реши да пропусне описанията на шарнири, октиронови махала и сгъстяване на въздуха.
Съсредоточи се в абзаца, започващ с думите:
И ако в този случай нарушенията в структурата на действителността причинят вълни, разпространяващи се от епицентъра, махалото ще се наклони, ще сгъсти въздуха в съответното духало и ще задейства декоративното слонче, намиращо се най-близо до епицентъра, което ще изхвърли малко оловно топче в купичка. По този начин посоката и разстоянието до източника на смущения…
… уумм… уумм…
Дори тук се чуваше. Бяха натрупали още чували с пясък. Никой вече не смееше да доближи устройството. Ковчежникът се насили да вникне отново в смисъла на текста.