Виктор се вторачи в пясъка.
Пляси седеше до вратата и го зяпаше обнадеждено.
— Той чака — обясни Гаспод.
— Какво чака? — уточни Виктор с мрачно предчувствие.
— А ти как мислиш? — изпъшка Гаспод.
— Да, бе. Пляси, ти си добро момче.
Пляси изджафка и се опита да направи задно салто.
— И сега какво? — промърмори Виктор. — Май трябва да влезем…
— Може би — отзова се Гаспод.
— Ъ-ъ… Или да почакаме тя да излезе? Казано направо, никога не съм се чувствал добре на тъмно. Тоест… Нощем всичко е наред, но чак непрогледен мрак…
— Хайде на бас, че Коен Варварина не се бои от тъмното — заяде се Гаспод.
— Е, да…
— И Черната сянка на пустинята не се бои.
— Вярно, обаче…
— А Хоуондаленд Смит, Унищожителя на Балгрог, на практика се кефи, когато е на тъмно.
— Не отричам, но не съм никой от тях! — изхленчи Виктор.
— Я се опитай да увърташ пред всички ония хора, дето са си давали пенсовете да те гледат как играеш герои — довърши го Гаспод и се почеса, за да махне една страдаща от безсъние бълха. — Леле, какъв смях щеше да падне, ако някой майстор на ръчката беше наблизо — продължи весело. — Страхотна комедия, казвам ти! „Господин Героят се плаши от тъмното.“ Щеше да надмине „Пуешки кълки“. Щеше да е по-забавна от „Една нощ на арената“. Сигурно хората щяха да се редят на опашка, за да…
— Ясно, ясно — прекъсна го Виктор. — Може и да вляза малко по-навътре. — Огледа отчаяно изсъхналите дървета наоколо. — Но първо ще си направя факел.
Очакваше да види паяци, мухъл, вероятно и змии, ако не и нещо по-лошо…
А попадна в сух коридор с горе-долу квадратно сечение, който се спускаше полегато. Долавяше се леко солен дъх, явно коридорът накрая стигаше до морето.
Виктор направи няколко крачки и спря.
— Почакай… Ако факелът угасне, ще бъде голям ужас да се залутаме в мрака.
— Няма да стане — възрази Гаспод. — Щото ние двамата имаме обоняние, чатна ли?
— Вярно, хитър си.
Виктор се помъкна напред. Стените бяха покрити с уголемени подобия на идеограмите в книгата.
— Знаеш ли — подхвърли и плъзна пръсти по една от тях, — те всъщност не са писменост. По-скоро приличат на…
— Върви, върви, стига си измислял поводи да протакаш! — подкани го Гаспод зад гърба му.
Виктор неволно подритна нещо, което заподскача в тъмата.
— Какво беше това? — пресекна гласът му.
Гаспод се повлече нататък и след малко се върна.
— Няма защо да се тревожиш.
— Така ли?
— Най-обикновен череп.
— Чий?!
— Не ми каза.
— Млъквай!
Нещо изпращя под сандала на Виктор.
— А туй… — започна Гаспод.
— Не искам да знам!
— Между другото, беше мидичка.
Виктор се взираше в трепкащия квадрат от чернота. Нескопосаният факел припламваше от въздушното течение. Като наостреше слух, долавяше някакъв ритмичен звук. Или в далечината ревеше звяр, или морето нахлуваше и се отдръпваше в подводен тунел. Виктор предпочиташе втората си догадка.
— Нещо я е призовало — смънка изведнъж. — В сънищата й. Нещо, което иска да излезе на свобода. Боя се, че тя ще пострада.
— Не заслужава да си докарваш неприятности заради нея — отсече Гаспод. — Шашармите с разни момичета, дето са се подчинили на Тварите от Пустотата, никога не водят до добър край, помни ми думата. Щото не знаеш до кого точно ще се събудиш някоя сутрин.
— Гаспод!…
— Ще се убедиш, че съм прав.
Факелът угасна.
Виктор го размаха трескаво и задуха с последно усилие да разпали искрите, които само замъждукаха. Просто не бе останало много от факела.
И тъмата нахлу обратно. Виктор за пръв път попадаше в такъв мрак. Колкото и да чакаше, очите му не биха свикнали. Нямаше с какво. Това беше началото и краят на всяка тъма, пълна и абсолютна, почти достъпна за опипващите пръсти като студено кадифе.
— Адска чернилка е тука — сподели впечатленията си Гаспод.
„Облял съм се в студена пот — установи Виктор. — Значи това било… Отдавна се питах какво ли усещаш…“
Плъзна се настрана и докосна стената.
— По-добре да се връщаме. — Надяваше се, че говори делово. — Не се знае какво има отпред. Пропасти или нещо от този род. Можем да приготвим повече факли и да доведем още хора.
Далеч напред отекна кух шум.
Бууф!
Последва го толкова ослепително сияние, че сянката от очните ябълки на Виктор сигурно се открои върху задната повърхност на черепа му. Светлината стана по-бледа след няколко секунди, но оставаше неприятно ярка. Пляси изскимтя.
— Ето — по-дрезгаво се обади Гаспод. — Вече виждаш, значи всичко е наред.
— Да, но от какво е светлината?