— Тичайте да доведете помощ! — подкани ги Виктор. — Ъ-ъ… Ние ще почакаме тук.
Бързите стъпки се отдалечиха. Радостното джафкане на Пляси оповести, че кучетата излязоха на открито.
Виктор се облегна на камъните.
— Сега ни остава само да чакаме.
— Под хълма сме, нали? — промълви Джинджър в мрака.
— Да.
— И как се озовахме тук?
— Тръгнах след теб.
— Казах ти да ми попречиш.
— Вярно, но после ти ме върза.
— Нищо подобно!
— Върза ме — натърти пак Виктор. — Дошла си тук, отворила си портата, направила си факел и си влязла в… онова място. Страх ме е да си представя какво още можеше да сториш, ако не те бях събудил.
Тягостно мълчание.
— Наистина ли съм направила всичко това? — смънка Джинджър.
— Наистина.
— Но аз нищичко не помня!
— Вярвам ти. Въпреки това го направи.
— Между другото какво… какво е онова място?
Виктор се опитваше да си намести гърба по-удобно.
— Не знам — призна накрая. — Отначало ми се стори, че е храм. Хората май са идвали тук да гледат филми.
— Но нали е опустяло преди векове!
— По-скоро хилядолетия.
— Щом е така, не може да е вярно — възрази Джинджър с немощния глас на разума, който чака безумието да разбие вратата с брадва. — Идеята хрумна на алхимиците преди броени месеци.
— Да, има над какво да се замислиш.
Протегна ръка и я докосна. Тялото й беше вдървено като греда и трепна от допира.
— Тук сме почти в безопасност — добави Виктор. — Гаспод скоро ще доведе някого да ни измъкне. Не се тревожи.
Опитваше се да не мисли за вълничките, плискащи се по стъпалата долу, нито за многокраките създания, щъкащи по невидимия в тъмата под. Мъчеше се да отхвърли представата как октоподи се плъзгат безшумно по седалките пред онзи жив, преливащ се екран. Искаше да забрави зрителите, седящи в мрака, докато над тях минават столетия. Може би още чакаха дамата с подноса, която предлага пукана царевица и горещи наденички.
„Целият живот е като да гледаш филм. Само че си влязъл десетина минути след началото и никой не ти разказва сюжета, затова го сглобяваш по откъслечните реплики.“
„И никога не ти дават шанс да останеш за следващата прожекция…“
По този коридор в Университета играеше светлинка от свещ.
Ковчежникът не се смяташе за смелчага. Най-голямото предизвикателство, с което се захващаше охотно, беше дълга колона числа. Умелото боравене с числа го издигна по-нависоко в йерархията на Невидимия университет, отколкото магията. Но не можеше да си затвори очите за това, което ги бе сполетяло.
… уумм… уумм… ууммуулшууммУУММУУММ.
Присви се зад близката колона и преброи единадесет изстреляни сачми. Малки облачета пясък се пръскаха над улучените чували. Между изстрелите вече имаше промеждутъци само от две минути.
Втурна се към чувалите и ги задърпа.
Действителността не е една и съща навсякъде. Естествено всеки магьосник знае това. Поначало на Диска действителността не беше особено плътна на никое място. А тук-там направо изтъняваше до рехавост. Затова магията вършеше работа. Риктор бе стигнал до идеята, че може да измери промените в действителността — точките, където реалността бързо става нереална. Всеки магьосник знаеше добре и какво може да последва, ако нереалността стигне до образуване на пролука.
„Но нали за това са необходими огромни количества магия? Непременно щяхме да ги забележим. Щяха да се набиват на очи като… ами точно като огромни количества магия.“
„Май вече минаха петдесет секунди…“
Той успя да надзърне над чувалите към гърнето в импровизирания бункер.
Охо!
Толкова се надяваше, че греши в предположенията си.
Всички сачми излитаха в една-единствена посока. Половин дузина чували с пясък бяха надупчени като решето. А Риктор Мярката бе преценил, че някакви си две сачми на месец показват опасно натрупване на нереалност…
Ковчежникът мислено прокара линия от гърнето през пострадалите чували към края на коридора.
… уумм… уумм…
Отскочи, но се сети, че няма от какво да се страхува. Сачмите изскачаха само от главата на отсрещното декоративно слонче. Отдъхна си.
… уумм… уумм…
Гърнето се разклати силно, щом тайнствените механизми вътре се задвижиха. Ковчежникът се наведе и се заслуша. Да, несъмнено нещо съскаше, сякаш вкарваше въздух в тясно място…
Откос от единадесет сачми се заби в чувалите.
А гърнето се люшна назад в съответствие с всеизвестния принцип на действието и противодействието. Вместо да се блъсне в чувалите, халоса Ковчежника по главата.
Той примига, отстъпи една крачка и падна.