Бръкна в дупката, вдигна Виктор и го извади.
— Благодарско, Скала. Ъ-ъ… И Джинджър е вътре.
Скалата го сръга съзаклятнически и му насини не повече от две-три ребра.
— Виждам аз, вижда-ам… И носи много хубавичка копринена нощничка. Значи си намирате потайно местенце да си играете на „Как са със здравето вашите родители“ и Дискът се е разтресъл под вас, а?
— Ами… Да, може да се каже…
— Изобщо не е вярно! — изфуча Джинджър, щом я измъкнаха. — Не сме…
— О, вярно е! — Виктор разпалено й правеше знаци с ръцете и веждите си. — Абсолютно вярно! Много си проницателен, Скала!
— Ъхъ — подкрепи го друг трол. — Колко съм ги гледал по филмите… Той все я целува и я отнася нанякъде.
— Я ме чуйте… — подхвана Джинджър.
— Сега да се махаме оттука бързичко — подкани Скалата. — Щото целия тоя таван ми се вижда много сбъркан. Скоро ще рухне.
Виктор погледна нагоре. Няколко плочи висяха зловещо.
— Така си е.
Хвана за ръката възмутената Джинджър и я задърпа по коридора. Троловете вдигнаха безчувствения си сънародник, който не знаеше как да се държи в цивилизована компания, и затрополиха след тях.
— Отвратително е, че се постара да оставиш у тях такова впечатление… — съскаше момичето.
— Млъкни! — озъби й се Виктор. — А ти какво очакваше да им кажа? Как бихме могли да обясним тази история? Ти какво би искала да научат всички?
Тя поумува.
— Добре, добре… Но да беше измислил нещо друго. Да речем, че сме тръгнали да търсим съкровище или вкаменелости…
Млъкна неуверено.
— Как пък не! Посред нощ, а ти само по хубавичката копринена нощничка… Хайде да се прибираме в градчето. Накрая може и да ми останат два часа, за да поспя.
— Защо пък накрая?
— Първо трябва да почерпим здравата тези приятели…
Тежък грохот разтърси хълма. Облаци прахоляк блъвнаха през портата и обгърнаха троловете. Целият тунел се срути.
— Това беше — отбеляза Виктор. — Свърши се. Ще накараш ли някак сомнамбулската част от ума си да проумее факта? Вече няма смисъл да идваш тук, защото е невъзможно да влезеш. Всичко е затрупано. Край. Ох, как ми олекна…
Във всеки град има такъв бар. Осветен е зле и пиячите, макар да разговарят, не отправят думите си един към друг и изобщо не се слушат. Просто изливат наранените си души. Това е бар за отритнатите и окаяните, за всички, които временно са отстранени от състезателното трасе на живота и са пратени на трибуните.
Тук винаги се поръчва много пиене.
Тази сутрин натъжени клиенти седяха край тезгяха, всеки потънал в собствената си печал и убеден, че именно той е най-нещастният в целия свят.
— Аз го създадох — начумерено мънкаше Среброриб. — Надявах се да послужи на просвещението. Можеше да разшири кръгозора. Нямах намерение да го превърна в… в представление. И то с хиляда слона! — добави злобно.
— Ъхъ — изсумтя Детритус. — Тя не знае к’во й се ще. Правя к’вото ми рече, ама тя пак разправя — тъй не може, ти нямаш усет, не разбираш желанията на едно момиче. Момичето искало да лапа лепкави нещица от кутия с панделка. Правя аз кутия с панделка, тя я отваря и почва да пищи. Не щяла да има одран кон вътре. Ама направо не знае какво иска!
— Ъхъ — обади се глас изпод високото столче на Среброриб. — Заслужават да отида при вълците…
— Вижте тази бъркотия с „Издухани“ — каканижеше алхимикът. — Дори не е истински филм. Нищо не е както в историята. Всичко е лъжа. Всеки може да лъже.
— Ъхъ — жалваше се Детритус. — Тя ми рече, че момичето искало музика под прозореца. Свиря аз музика под прозореца, ама всички на улицата се будят и крещят, че съм бил лош трол, щом блъскам тия камъни посред нощ. Пък тя дори не се събуди.
— Ъхъ — отрони Среброриб.
— Ъхъ — потвърди Детритус.
— Ъхъ — обобщи Гаспод.
Естествено съдържателят на бара беше жизнерадостен човек. Нямаше как да не му е весело, щом клиентите му привличаха като гръмоотвод всички несгоди на света. Отдавна бе установил, че е безсмислено да им предлага утеха като „Погледни нещата откъм добрата им страна“, защото добра страна просто нямаше, нито „По-бодро, може и да не се случи“, защото вече се бе случило. От него се очакваше само да не бави поръчаните питиета.
Тази сутрин обаче полека изпадаше в недоумение. Май в бара някой беше излишен, и то не онзи, който мърмореше на пода. Барманът непрекъснато страдаше от илюзията, че е сипал още една порция и дори си е получил парите за нея, а отгоре на всичко е поприказвал със загадъчния клиент. Всъщност не беше сигурен какво вижда или с кого говори.
Отново отиде до далечния край на тезгяха.