— Дето е по средата на картината — посочи Пунс. — И дето е награбил девойката.
Всички се взряха сякаш за пръв път в плаката.
— А, този ли… — пренебрежително изсумтя Професорът.
— Май… такова, виждал съм го и преди — спомни си Пунс.
— Драги ми Пунс, искрено се надявам, че не си се измъквал тайничко да гледаш подвижни образи — укорно заговори Деканът и се ухили на останалите. — Знаеш, че е недостойно за един магьосник да участва в забавленията на простолюдието. А и Архиканцлерът би се разгневил, ако научи.
— А?
Пунс допря свита длан до ухото си.
— Но като спомена… наистина ми е познат отнякъде — призна Деканът след поредния поглед към плаката.
Лекторът склони глава настрана.
— Това е младият Виктор, нали?
— Ъ? — обади се Пунс.
— Може и да си прав — съгласи се Професорът. — И Виктор има такива недорасли мустачки.
— За кого говорите, бе? — недоумяваше Пунс.
— Но той беше студент при нас! — възмути се Деканът. — Можеше да стане магьосник. Защо му е щукнало да опипва млади дами?
— Че е Виктор, няма спор — промърмори Професорът. — Но не е нашият Виктор. Тук е написано „Виктор Мараскино“.
— Псевдоним в подвижните образи — махна с ръка Лекторът. — Всички си измислят забавни имена. Като Делорес дьо Грях, Бланш Сласт, Скалата и така нататък… — Изведнъж осъзна, че всички го зяпат с ням укор. — Така чух — оправда се плахо. — От един портиер. Той почти всяка вечер ходи да гледа подвижни образи.
— Ей, за к’во си приказвате? — сърдеше се Пунс и размахваше бастуна си.
— И готвачката ходи всяка вечер — вметна Професорът. — И останалите от кухнята. Я се опитайте да получите от някого дори жалък сандвич с шунка след девет вечерта…
— Да, почти всички ходят на филми — потвърди Лекторът. — Само ние не ходим…
Друг магьосник се взираше напрегнато в последните редове на плаката.
— Тук е написано „Сагъ на страста и широките стълбищъ насред бурнътъ историйъ на Анкх-Морпорк!“.
— Аха-а… — замисли се Лекторът. — Значи филмът е исторически?
— Има и още. „Епичискъ лйубовнъ историйъ, която разтръска Богувети и Людете!“.
— Виж ти… Значи засягат и религиозни проблеми.
— Накрая са добавили „С 1000 слонуве!“.
— Тъй, тъй… Дивата природа. Значи и просвещение. — Професорът се взря изпитателно в Декана.
Останалите последваха примера му.
— Струва ми се — полека подхвана Лекторът, — че никой не би могъл да възрази, ако старшите магьосници се запознаят с произведение, което съдържа исторически, религиозни и образователни елементи.
— Правилникът на Университета изрично забранява такива развлечения — заяви Деканът, но не особено уверено.
— Правилникът важи за студентите — натърти Лекторът. — Напълно съм съгласен, че не бива да им се позволяват такива волности. Вероятно биха започнали да свиркат и да замерят екрана с дребни предмети. Но не е ли немислимо да се твърди, че и старши магьосници като нас не могат да се запознаят с това популярно явление?
Бастунът на Пунс цапна Декана под коленете.
— Настоявам да ми кажете за к’во си говорите!
— Решихме, че няма причини старшите магьосници да не гледат подвижни образи! — изрева Професорът.
— То се знае! — присъедини се Пунс. — Що да не позяпаме хубави жени?
— Изобщо не сме споменавали хубави жени — поправи го Професорът. — Много по-интересно ни е да проучим всеобщото увлечение по филмите.
— Ха, наречете го както щете… — изкикоти се Уиндъл Пунс.
— Ако хората ни видят да излизаме през портата и да се запътваме към залите за подвижни образи заедно с простолюдието, ще загубят всякакво уважение към нашата професия — строго изрече Деканът. — Филмите дори не са истинска магия, а обикновена илюзия. Пък и кому би се приискало да зяпа купища млади жени, които подскачат с обтегнати трика? — промълви той покрусено.
Пондър Стибънс, най-големият късметлия сред дипломантите в историята на магьосничеството, весело се запъти към тайния проход в оградата. Неговият иначе необременен ум приятно се къпеше във видения за халби бира, може би някой филм, а накрая гозба с повечко лютиво къри в клачианска закусвалня…
Преживя втория най-страшен момент в живота си.
Всички бяха там. Старшите магьосници от първия до последния. Дори Деканът. Дори престарелият Пунс в стола си на колела. Стояха в сенките и се взираха сурово в него. Манията за преследване взриви мрачните си фойерверки в прашните ъгълчета на съзнанието му. Всички бяха дошли да издебнат именно него.
Той се вцепени.
Деканът отвори уста.
— О… О… Ъ-ъ… А-а… Хъм… — Най-сетне се пребори с непослушния си език. — Охо! Какво е това? Накъде?! Бягай оттук на секундата, младежо!