Пондър се поколеба, но след секунда си плю на петите.
След малко Лекторът по съвременни руни промърмори:
— Този беше младият Стибънс, нали? Махна ли се?
— Така ми се струва.
— Непременно ще спомене пред някого.
— Няма — възрази Деканът.
— А дали видя откъде сме извадили тухлите?
— Не, аз стоях пред пролуката — похвали се Професорът.
— Тогава да продължаваме. Колко ни остава?
— Вижте какво, според мен постъпваме много неблагоразумно — направи последен опит Деканът.
— Не мърмори, старче, ами поеми тази тухла.
— Както кажете, но ще ми обясните ли как смятате да прехвърлите отвън стола на колела?
Всички се вторачиха в инвалидната количка на Уиндъл Пунс.
Има олекотени модели, създадени, за да улеснят притежателите си за пълноценен живот в съвременното общество. В сравнение с нещото, в което прекарваше дните си Пунс, те бяха като газели пред хипопотам. Според стария магьосник пълноценният живот означаваше някой да го бута, където той поиска, и да му угажда във всичко.
Столът представляваше широка и дълга конструкция, управлявана с помощта на малко предно колело и дълга ръчка от ковано желязо. Всъщност кованото желязо изобилстваше. Е, поне на задните колела нямаше въртящи се остриета, но наглед и това не беше изключено. Имаше всевъзможни страховити лостчета, чието предназначение познаваше само Пунс. Имаше и огромен гюрук от промазана кожа, който се издигаше за някакви си два-три часа, за да пази обитателя на стола от проливни дъждове, ураганни ветрове, може би също от метеорити и падащи здания. С цел избягване на злополуки ръчката отпред бе окичена с тромби и свирки, с които Пунс обичаше да оповестява придвижването си из коридорите и дворчетата на Университета. За ускоряване бяха необходими изтощителните усилия на могъщ мъж, но впоследствие инвалидната количка набираше ужасяваща инерция. Може някой да бе предвидил спирачки в устройството й, но Пунс така и не си направи труда да попита дали ги има. И преподавателите, и студентите съзнаваха, че ако чуят оглушителен сигнал, единственият им шанс за оцеляване е да се долепят до най-близката стена, за да мине това ужасно механично творение.
— За нищо на света няма да пренесем стола — убедено отсъди Деканът. — Като го гледам, тежи поне един тон. Бездруго не бива да го вземаме с нас. Твърде стар е за такива преживявания.
— Като млад прескачах тая ограда… хъ, май всяка нощ — неприязнено се обади Пунс и се изкиска. — И да знаете, имахме си приключения тогава. Ако някой ми даваше по едно пени всеки път, когато Стражата ме гонеше чак до оградата… — прастарите му устни помръднаха от внезапните трескави изчисления — … щях да имам пет и половина пенса.
— Дали да не… — понечи да се намеси Професорът и се намръщи. — Защо пък пет и половина?
— Защото си спомням, че един път ги отказах насред пътя — щастливо обясни Пунс. — О, прекрасни времена бяха! Веднъж с Риктор Мярката и Сполд Шишкото се покатерихме върху храма на Малките богове, ама насред вечерната служба, и Шишкото носеше едно прасенце в чувалче…
— Видяхте ли сега какво направихте? — завайка се Лекторът. — Като почне, няма спиране.
— Защо не опитаме да пренесем стола с магия? — предложи Професорът. — Заклинанието на Гиндъл за лесно повдигане ще ни свърши работа.
— … и тогава висшият жрец се обърна, ама как зяпаше! А Мярката се изцепи, че…
— Това не е най-достойната употреба на магия — надменно изрече Деканът.
— Много по-достойно е, отколкото да пренесем тежката проклетия на ръце, не мислиш ли? — сопна се Лекторът и нави ръкави. — Хайде, момчета…
— … после пък Цирея затропа на портата в Гилдията на убийците и дъртият Скъмидж, който беше портиер тогава — страшен серсем, казвам ви, — изскочи, а стражниците тъкмо изтичаха иззад ъгъла…
— Всички ли са готови? Сега!
— … тъкмо се подсетих как двамата с Фреймър Краставичката взехме малко лепило и…
— Декане, по-нависоко откъм твоя край!
Магьосниците изпъшкаха от психическото усилие.
— … да, помня, сякаш беше вчера, леле, как се облещи…
— Спускайте!
Обкованите с желязо колела изтракаха кротко върху калдъръма на уличката. Пунс кимна дружелюбно.
— Прекрасни времена бяха, прекрасни… — смънка и задряма.
Магьосниците се провряха бавно и тромаво през дупката, с широките си задни части лъснали под луната, и постояха задъхани от другата страна на оградата.
Магьосниците постепенно осъзнаваха, че са излезли от Университета по тъмно и без разрешение за пръв път от десетилетия. Някакво потиснато вълнение прескачаше между тях като припукваща искра. Всеки наблюдател, изкусно тълкуващ безмълвния език на тялото, би се обзаложил, че след филма някой ще предложи да отскочат в кръчма за едно-две питиета, друг пък ще реши да похапне нещо по-вкусно, всички ще открият, че нищо не им пречи да пийнат още… Накрая — към пет часа сутринта — градските стражници ще потропат почтително на портата на Невидимия университет, за да попитат Архиканцлера ще бъде ли така любезен да дойде с тях да разпознае неколцина предполагаеми магьосници, които още пеят неприлични песни на шест гласа… а, да, и би ли взел малко пари, за да плати всички щети? Защото във всеки старец още е затворен младеж, който се чуди как тъй са отлетели толкова годинки.