— Научих името й от келнера. Това е мадам Грандие. Съпругът й загинал при едно изкачване. Това е причината да идва тук. Струва ми се, няма да е зле да направим нещо за нея. Да се опитаме да я отвлечем от мислите й.
— Ако бях на ваше място, не бих се и опитал — рече Еркюл Поаро.
Но дружелюбността на мистър Шварц беше неизтощима.
Поаро го наблюдаваше как прави опити за сближаване и как тези опити биват отхвърляни без капчица милост. Силуетите на двамата се очертаваха на фона на светлината. Жената беше по-едра от Шварц. Главата й беше отметната назад и изражението й беше студено и строго.
Разговорът им не достигна до него, но Шварц се върна унил.
— Нищо не става — отбеляза той и добави замислено: — Не виждам причина, след като всички сме човешки същества, защо да не бъдем приятелски настроени един към друг. Не сте ли съгласен, мистър… Ето, не знам дори вашето име.
— Името ми — каза Поаро — е Поари. Търговец на коприна съм от Лион.
— Бих искал да ви дам визитната си картичка, мосю Поари и ако някой ден дойдете във Фаунтин Спрингс, бихте могли да разчитате на гостоприемството ми.
Поаро прие картичката, потупа с ръка джоба си и промърмори:
— За съжаление, не нося визитките си в момента…
Същата вечер, преди да си легне, Поаро отново внимателно прочете писмото на Лемантьо. Сгъвайки го педантично, той го прибра в портфейла си и промърмори:
— Странно. Чудя се да не би…
III.
Келнерът Густав донесе на Еркюл Поаро закуската му, състояща се от кафе и франзели. Густав се заизвинява заради кафето.
— Нали разбирате, мосю, на тази височина не е възможно да се направи истински горещо кафе? За жалост, много бързо завира.
— Човек трябва да приема капризите на природата с твърдост — промърмори Поаро.
— Мосю е философски настроен — подхвърли тихо Густав.
Отправи се към вратата, но вместо да излезе, бързо погледна навън, после отново затвори и се върна до леглото.
— Мосю Еркюл Поаро? — попита той. — Казвам се Дру, полицейски инспектор.
— О — отвърна Поаро, — мисля, че поне за това се досещах.
Дру снижи глас.
— Мосю Поаро, случи се нещо много неприятно. Злополука с въжената линия.
— Злополука? — Поаро се изправи. — Каква злополука?
— Никой не е пострадал. Случило се е през нощта. Вероятно е било причинено от природна стихия — малка лавина е завлякла скали и камъни. Но е възможно да има и човешка намеса. Никога не може да сме сигурни. Във всеки случай, поправянето на линията ще отнеме дни и в това време ще бъдем откъснати от света. В началото на сезона, когато снеговалежите са все още силни, е невъзможно да се установи връзка с равнината долу.
Поаро приседна в леглото.
— Много интересно — рече.
— Да — кимна инспекторът. — Всичко сочи, че информацията на Лемантьо е точна. Мараско наистина е организирал срещата си тук и е организирал нещата така, че да не бъде прекъсвана.
— Но това е невероятно! — нетърпеливо възкликна Поаро.
— Съгласен съм — разпери ръце инспектор Дру. — Напълно лишено е от логика, но това е положението. Този Мараско, да ви кажа, е невероятно същество! Лично аз — поклати глава той — смятам, че е луд.
— Луд и убиец! — допълни Поаро.
— Не е забавно. Съгласен съм — рече Дру.
— Но, ако той наистина е организирал срещата си тук, на този снежен риф, далеч от света, следователно самият Мараско е вече тук, тъй като вече нямаме връзка с външния свят.
— Знам — тихо се съгласи Дру.
Известно време и двамата мълчаха, после Поаро попита:
— Доктор Луц? Възможно ли е той да е Мараско?
— Не ми се вярва — поклати глава инспекторът. — Наистина съществува човек с такова име и дори съм виждал снимките му по вестниците. Известен и уважаван човек. Този тук много прилича на снимките.
— Ако Мараско има артистичен талант, той би могъл успешно да изиграе ролята — промърмори Поаро.
— Да, но дали е така? Никога не съм чувал да притежава актьорски способности. Той не се отличава с коварството и хитростта на змията. Той е див глиган, който напада, обезумял от гняв.
— Все пак… — настоя Поаро.