— Разбира се.
— Защо не казахте тогава?
Лицето на Поаро изведнъж стана неумолимо:
— Защото исках да бъда напълно сигурен, че ще предам на полицията истинският Мараско. — И добави със затаен дъх: — Да заловя жив дивият еримантски глиган…
Пета глава
Авгиевите обори
I.
— Ситуацията е много деликатна, мосю Поаро.
Лека усмивка пробяга по устните на Еркюл Поаро. Той за малко не отговори: „Тя винаги си е такава.“
Наместо това се овладя и си придаде изражение на свещеник, който слуша изповед.
Сър Джордж Конуей продължи тържествено. Фразите се лееха от устата му — особено деликатното положение на правителството, интересите на обществото, сплотеността на партията, необходимостта да се излезе в обединен фронт, силата на пресата, добруването на страната…
Всичко това звучеше добре, но не означаваше нищо. Еркюл Поаро почувства онова познато напрежение в челюстите, когато на някой му се иска да се прозее, но доброто възпитание не му позволява. Той бе изпитвал подобно усещане и когато му се бе случвало да чете парламентарните дебати. Но тогава не му се бе налагало да потиска прозевките си.
Той се въоръжи с търпение, за да издържи стоически. В същото време изпитваше симпатия към сър Джордж Конуей. Очевидно човекът искаше да му каже нещо, но също толкова очевидно бе загубил способността си да се изразява. Думите за него се бяха превърнали в инструмент за завоалиране на фактите, а не за изясняването им. Той беше виртуоз в използването на така наречените „полезни“ фрази, които не дразнят ухото и са напълно лишени от смисъл.
Думите се нижеха, а лицето на горкия сър Джордж съвсем беше почервеняло. Той хвърли отчаян поглед към човека, седнал на другия край на масата. Едуард Ферие рече:
— Добре, сър Джордж. Ще му обясня.
Еркюл Поаро премести поглед от държавния секретар към премиер-министъра. Проявяваше голямо любопитство към Едуард Ферие. Този интерес беше събуден от случайна фраза, изречена от един възрастен мъж на осемдесет и две години. След като се справи с някакъв проблем с химическо вещество в процес за убийство, професор Фъргюс Маклиъд се отдаде за известно време на политиката. При оттеглянето на известния и обичан Джон Хамет (сега лорд Конуърди), неговият зет, Едуард Ферие, беше поканен да сформира кабинет. Както става при политиците, той беше млад човек, под петдесетте. Професор Маклиъд беше казал: „Някога Ферие беше мой студент. Той е свестен човек.“
Това беше всичко, но за Еркюл Поаро не беше малко. Когато Маклиъд наречеше някого така, това беше доказателство за неговия характер и пред подобно определение общественото отношение или ентусиазмът в пресата бледнееха.
Наистина в този случай съвпадаше и с обществения отглас. На Едуард Ферие се гледаше точно като на свестен човек и само толкова не гениален, не велик, не особено изкусен оратор, не и човек с дълбоки познания. Той беше точно на мястото си, човек, носещ традицията в себе си, женен за дъщерята на Джон Хамет, дясна ръка на Джон Хамет и човек, за когото се знаеше, че ще управлява страната в традиционния стил на Джон Хамет.
Причината бе, че Джон Хамет беше особено скъп на народа и пресата на Англия. Той въплъщаваше всички достойнства, които англичаните ценяха. Хората казваха за него: „Можеш да почувстваш, че Хамет е почтен.“ Разказваха се анекдоти за обикновения му домашен бит, за любовта му към градинарството. Известността на типичния му шлифер граничеше с лулата на Болдуин и чадъра на Чембърлейн. Той не го сваляше от себе си, макар времето да беше оставило своя отпечатък върху него. Този шлифер беше символ на английския климат, на благоразумната предпазливост на англичаните и тяхната привързаност към традиционните ценности. Освен това Джон Хамет беше добър оратор със своята типична английска прямота. Речите, които той произнасяше тихо и сериозно, съдържаха онези сантиментални клишета, които са дълбоко запечатани във всяко английско сърце. Чужденците понякога го критикуваха едновременно като лицемер и непоносимо благороден. В ни най-малка степен Джон Хамет нямаше нищо против да бъде наричан благороден по честен, укорителен начин, по университетски маниер.
Освен всичко това той беше приятен мъж — едър, представителен, със светла коса и яркосини очи. Майка му беше датчанка, а самия той дълги години бе изпълнявал длъжността лорд на Адмиралтейството. Всичко това бе допринесло за прякора му — Викинга. Най-накрая, когато по здравословни причини се наложи да напусне поста си, в страната се почувства силно безпокойство. Кой ще го наследи? Лорд Чарлз Делфийлд? (Твърде ярък, а Англия не се нуждаеше от ярки личности.) Ивън Уайтлър? (Умен, но изглежда малко безскрупулен.) Джон Потър? (Типът политик, на който би му допаднало да бъде диктатор, но благодарим, в тази страна нямаме нужда от диктатори.) Така че когато скромният Едуард Ферие зае поста си, се чу всеобща въздишка на облекчение. Ферие беше най-подходящият. Той беше обучен от Стареца, беше се оженил и за дъщеря му. Както се казва често в Англия, Ферие ще „продължи пътя“.