Тя беше предана съпруга, любяща майка и споделяше привързаността на съпруга си към спокойния живот сред природата. Интересуваше се само от онези аспекти на обществения живот, които по принцип се смятаха за сфери на дейност на жените. Обличаше се добре, но никога натрапчиво модерно. Посвещаваше голяма част от времето и усилията си на широкомащабна благотворителност и бе поставила началото на специални схеми за облекчаване положението на съпругите, чиито мъже бяха безработни. Беше високо ценена от цялата нация и представляваше безценна придобивка за партията.
— Вероятно много се безпокоите, мадам — рече Еркюл Поаро.
— О, да. Дори не бихте могли да си представите колко. От години се страхувам, че нещо ще се случи.
— Не сте ли имали представа какво всъщност е ставало?
— Не, ни най-малко — поклати глава тя. — Знаех, че баща ми не е такъв, за какъвто го мислеха всички. От дете съзнавах, че е позьор. — В гласа й се долавяше горчивина. — Задето се ожени за мен, Едуард ще загуби всичко.
— Имате ли врагове, мадам? — тихо попита Поаро.
Тя го погледна изненадана.
— Врагове? Не мисля.
— Струва ми се, че имате… — замислено продължи Поаро. — Имате ли кураж, мадам? Очаква ви голяма кампания, кампания срещу вас и вашия съпруг. Трябва да сте готова да се защитавате.
— Не става дума за мен. Само за Едуард!
— Двамата сте свързани. Не забравяйте, мадам, вие сте жената на императора.
Той забеляза как тя пребледня и се наклони напред.
— Какво се опитвате да ми кажете? — попита.
III.
Пърси Пери, редакторът на „Рентгенов поглед“, седеше зад бюрото си и пушеше. Той беше дребен човек с лице на невестулка.
— Ще им дадем мръсотийка, така — прозвуча мазният му глас. — Чудно, чудно! Уха!
Вторият по важност след него, млад мъж с очила, неспокойно попита:
— Не се ли притесняваш?
— Да използват сила? Не и те. Нямат кураж за това. А и не би им помогнало. Не и сега, когато сме го намислили по този начин. В страната, на континента и в Америка.
— Те вероятно са на тръни — отбеляза другият. — Няма ли да предприемат нещо?
— Ще изпратят някой да ни поговори красиво…
Телефонът иззвъня. Пърси Пери вдигна слушалката.
— Кой казвате? — попита. — Добре, пратете го горе. — Постави обратно слушалката и се ухили. — Пратили са оня тъп, надут белгийски пуяк. Сега ще се появи да изпълни каквото са му наредили. Интересува се дали ще сътрудничим.
Еркюл Поаро влезе. Беше облечен безупречно. Носеше бяла камелия в бутониерата си.
— Радвам се да се запознаем, мосю Поаро — рече Пърси Пери. — На път за кралските владения в Аскот? Не? Сгрешил съм значи.
— Поласкан съм — рече Поаро. — Надявам се да правя добро впечатление. По-важно е — погледът му невинно се плъзна по лицето на редактора и немарливото му облекло — човек да е надарен с някои качества от природата.
— За какво сте искали да ме видите? — попита рязко Пери.
Поаро се наведе напред, потупа го по коляното и каза с усмивка:
— Изнудване.
— Какво, по дяволите, искате да кажете?
— Дочух, едно птиченце ми каза, че имало случаи, когато сте се канили да публикувате определени компрометиращи материали във вашия, така да се каже, вестник на духа и тогава се е получавало приятно леко увеличение на банковата ви сметка. След това тези разкрития не са се появявали.
Пери поклати глава със задоволство.
— Разбирате ли, че заради този намек мога да ви съдя за клевета?
— Сигурен съм, че няма да се обидите — усмихна се уверено Поаро.
— Обиден съм! Що се отнася до изнудване, няма никакви доказателства да съм изнудвал някога, когото и да било.
— Не, не. Напълно съм сигурен в това. Не сте ме разбрали. Аз не ви заплашвах. Просто водех нещата към един прост въпрос. Колко?
— Не разбирам за какво говорите — каза Пърси Пери.
— Въпрос от национална важност, мосю Пери.
Двамата размениха многозначителни погледи.
— Аз съм реформатор, мосю Поаро — заяви Пери. — Искам да видя политическото поле чисто. Аз съм враг на корупцията. Знаете ли в какво състояние е политиката в тази страна? Нито повече, нито по-малко — Авгиеви обори.