Сега дори всички вестници да публикуват разкрития за злоупотребите на Джон Хамет, никой няма да им повярва. Това ще се възприеме като нов политически заговор за дискредитиране на правителството.
Едуард Ферие си пое дълбоко въздух. В този момент Еркюл Поаро се почувства застрашен от физическо насилие както никога досега през цялата си кариера.
— Съпругата ми! Позволили сте си да я използвате…
Може би за късмет, в този момент в стаята влезе мисис Ферие.
— Всичко се подреди чудесно — рече тя.
— Дагмар, ти си знаела през цялото време?
— Разбира се, скъпи — отвърна Дагмар Ферие.
Тя се усмихна с нежната привързаност на предана съпруга.
— И не си ми казала!
— Но, Едуард, ти никога не би позволил на мосю Поаро да осъществи плана си.
— Кълна се в Бога, вярно е, никога нямаше да позволя подобно нещо!
— Така си и мислехме — усмихна се Дагмар.
— Мислехте?
— Аз и мосю Поаро. — Тя се усмихна на двамата мъже и добави: — Много добре си отпочинах при скъпия епископ. Сега съм заредена с енергия. Искат от мен да стана кръстница на нов военен кораб в Ливърпул. Струва ми се, че това ще бъде посрещнато с одобрение.
Шеста глава
Стимфалийските птици
I.
Харолд Уоринг ги забеляза за първи път, когато се връщаше по пътеката от езерото. Сега беше приседнал отвън на терасата на хотела. Денят беше хубав, езерото синьо, а и слънцето грееше. Харолд пушеше лула и имаше усещането, че светът е прекрасно място.
Политическата му кариера се развиваше добре. Заеманият от него пост на заместник държавен секретар беше постижение, с което един трийсетгодишен мъж би могъл да се гордее. Беше се разчуло, че премиерът е казал за него: „Младият Уоринг ще стигне далеч.“ Съвсем естествено той ликуваше. Животът му се очертаваше в розови тонове. Беше млад, приятен на външен вид, в първокласна форма и необременен с романтични връзки.
Беше решил да си почине в Херцословакия, да излезе от обичайните релси и да си почине от всички и от всичко. Хотелът на езерото Стемпка, макар и малък, беше удобен и доста празен. Малкото гости тук, в основната си част, бяха чужденци. Досега единствените англичани, които бе видял, бяха една възрастна дама, мисис Райе и нейната омъжена дъщеря мисис Клейтън. Харолд харесваше и двете. Елси Клейтън беше красива по един старомоден начин. Мисис Райе беше от типа „жена с характер“. Тя беше висока, имаше плътен глас и властен маниер, но притежаваше и невероятно чувство за хумор и беше приятна за компания. Очевидно животът й беше тясно свързан с този на дъщеря й.
Харолд беше прекарал няколко приятни часове в компанията на майката и дъщерята, но те не се опитваха да го обсебят и връзката помежду им беше приятелска и неангажираща.
Другите хора в хотела не събуждаха интереса на Харолд. Обикновено това бяха планинари или организирани туристи.
Оставаха за една-две вечери и продължаваха нататък. До тази сутрин, той не бе забелязал никой друг.
Те се движеха по пътеката откъм езерото много бавно и точно в момента, в който вниманието му беше привлечено от тях, слънцето се скри зад облаци. Той леко потрепери.
После се втренчи отново в пътеката. Със сигурност имаше нещо странно в тези две жени. Имаха дълги, извити носове като на птици и лицата им, които поразяващо си приличаха, бяха застинали като маски. Вървяха наметнати с широки пелерини, които се развяваха от вятъра, подобно на крилата на две големи птици.
Те са като птици, помисли си Харолд. Носещи зли поличби.
Жените се изкачиха на терасата и минаха близо до него. Не бяха млади, по-скоро на четирийсет, отколкото на петдесет, и приликата помежду им бе толкова голяма, че съвсем очевидно бяха сестри. Изражението им беше непроницаемо. Докато минаваха край Харолд, за момент, очите им се спряха върху него. Това бяха любопитни, преценяващи погледи и в тях имаше нещо нечовешко.
Усещането на Харолд за нещо недобронамерено нарасна. Той забеляза, че дългата ръка на едната от сестрите завършваше с нещо като птичи нокти… Въпреки че слънцето се беше показало отново, Харолд пак потрепери. Ужасни създания. Като грабливи птици…