Появяването на мисис Райе от хотела го отвлече от тези му фантазии. Той подскочи и привлече един стол. Жената му благодари, седна и както обикновено започна бързо-бързо да плете.
— Видяхте ли тези две жени, които току-що влязоха в хотела? — попита Харолд.
— С наметалата ли? Да, минах край тях.
— Странни създания, не мислите ли?
— Ами, да. Може да се каже, че са доста странни. Струва ми се, че пристигнаха едва вчера. Много си приличат. Сигурно са близначки.
— Може да е плод на въображението ми, но ми се струва, че има нещо зловещо в тях.
— Странно. Трябва да се вгледам по-добре и ще ви кажа дали мога да се съглася с вас. От портиера може да научим кои са. Предполагам, че не са англичанки?
— О, не.
Мисис Райе погледна часовника си и заключи:
— Време е за чай. Бихте ли позвънили, мистър Уоринг?
— Веднага, мисис Райе.
След като изпълни молбата й, той се върна на мястото си и попита:
— Къде е дъщеря ви?
— Елси? Разходихме се заедно. Пообиколихме езерото и се върнахме през боровата горичка. Беше наистина чудесно.
Келнерът дойде и му беше поръчан чай. Мисис Райе продължи с безпричинно приповдигнат тон:
— Елси получи писмо от съпруга си. Вероятно няма да дойде за чая.
— Съпругът й? — попита учуден Харолд. — Знаете ли, винаги съм мислил, че е вдовица.
Мисис Райе го стрелна с поглед и сухо отбеляза:
— О, не, Елси не е вдовица. — После добави натъртено: — За съжаление!
Харолд се стресна.
Мисис Райе мрачно клатеше глава.
— Пиенето е в основата на много злини по света, мистър Уоринг.
— Той пие?
— Да. А освен това е много ревнив и има изключително властен характер — тя въздъхна. — Трудно се живее на този свят, мистър Уоринг. Аз съм посветила живота си на Елси. Тя е единственото ми дете. Мъчително е за мен да гледам как страда.
— Тя е толкова деликатно създание — промълви Харолд.
— Вероятно твърде деликатно.
— Искате да кажете…
— Щастливите хора са по-арогантни. Тази деликатност на Елси, струва ми се, произлиза от чувството й, че е губеща на този свят. Животът й поднесе твърде много изпитания.
— Как се е омъжила? — колебливо попита Харолд.
— Филип Клейтън беше много привлекателен мъж. Той притежаваше и все още притежава огромно очарование, а също и немалко състояние. Тогава нямаше кой да ни разкрие истинския му характер. Вдовица съм от дълги години. Две жени, които живеят сами, едва ли биха могли да преценят добре един мъжки характер.
— Да, така е — замислено рече Харолд. Усети да го обливат вълни от негодувание и съчувствие. Елси Клейтън беше най-много на двайсет и пет години. Той си спомни дружелюбните й сини очи, меката извивка на устните. Изведнъж усети, че интересът му към нея прескача границите на приятелството.
А тя бе свързана с някакъв скот…
II.
Харолд се присъедини към майката и дъщерята след вечеря. Елси Клейтън беше облечена в мека дреха в тъмнорозово. Той забеляза, че очите й бяха зачервени. Явно беше плакала.
Мисис Райе заговори оживено:
— Открих кои са вашите харпии, мистър Уоринг. Те са полякини. Портиерът твърди, че произхождат от много добро семейство.
Харолд хвърли поглед към другия край на стаята, където седяха двете полякини.
— Онези две жени там ли? — заинтригувано попита Елси. — С къносаните коси? Не знам защо, но ми изглеждат доста зловещо.
— Точно така мисля и аз — тържествуващо заяви Харолд.
Мисис Райе се засмя.
— Струва ми се, че прекалявате. Не може от един поглед да се съди за хората.
— Предполагам, че не трябва — усмихна се Елси. — Въпреки това на мен ми приличат на лешояди!
— Които ядат очите на мъртъвците! — добави Харолд.
— О, не — проплака Елси.
— Извинете — смутено промълви Харолд:
— Във всеки случай, малко е вероятно да застанат насреща ни — усмихна се мисис Райе.
— На нас нищо не ни тежи на съвестта! — добави Елси.
— Може би на съвестта на мистър Уоринг тежи нещо — намигна госпожа Райе.