— Казва се Хю Чандлър — започна Даяна припряно. — На двайсет и четири години е. Баща му е адмирал Чандлър. Живеят в „Лейд Менър“. Притежание на семейството е от времето на кралица Елизабет. Хю е единствен син. Постъпи във флотата, както всички мъже от семейството… нещо като семейна традиция от времето, когато сър Гилбърт Чандлър плавал заедно със сър Уолтър Рейли през хиляда петстотин и не знам коя си… Постъпването на Хю се разбираше от само себе си. Баща му не даваше да се издума за нищо друго. И тогава най-неочаквано именно баща му настоя той да напусне!
— И кога беше това?
— Преди близо година. Дойде като гръм от ясно небе.
— Доволен ли бе Хю Чандлър от професията си?
— Напълно.
— Не е ли имало някакъв скандал?
— С Хю ли? Никакъв. Справяше се чудесно. Той самият изобщо не разбра защо баща му настоява за това.
— И какви бяха аргументите на адмирала?
— Той не изтъкна почти никакъв аргумент. Спомена, че било много важно Хю да се научи да управлява имението… но това беше само претекст. Дори полковник Джордж Фробишър го призна.
— Кой е полковник Фробишър?
— Най-старият приятел на адмирал Чандлър и кръстник на Хю. По-голяма част от годината прекарва в имението.
— Какво мисли той за решението на адмирала синът му да напусне флота?
— Той направо онемя. Изобщо не можа да го проумее. Никой не може.
— Дори самият Хю Чандлър ли? — Даяна мълчеше. Поаро почака около минута, след което продължи: — В първия момент той сигурно се е изненадал, но сега? Сега нищо ли не казва?
— Преди седмица… преди седмица подхвърли само, че баща му е прав и това е единственото разрешение.
— Попитахте ли го защо?
— Естествено, но той не пожела да ми обясни.
Поаро поразмисли минута-две.
— Да са се случвали някакви необикновени събития в околността? — попита той накрая. — Такива дето да са започнали преди около година, за които местните хора говорят често?
— Не зная какво имате предвид — отвърна тя.
Поаро я погледна строго и настоя:
— Държа да ми кажете.
— Не зная да се е случвало нещо, което да ви заинтересува.
— А какво?
— Ставате досаден. Странни неща се случват навсякъде, особено в селата и фермите. Или някой си отмъщава за нещо, или местният идиот се разбеснява.
— Какво се е случило?
— Заговори се за някакви овце… с прерязани гърла. Наистина беше страшно. Но те бяха собственост на един-единствен селянин, а и той е твърдоглавец. Според полицията някой му е имал зъб.
— Не са успели да хванат злосторника, нали?
— Не. — Сетне момичето яростно додаде: — Само не си мислете, че…
— Нямате никаква представа за какво си мисля. Кажете ми, вашият годеник съветвал ли се е все пак с лекар?
— Не. В това съм сигурна.
— А защо? Би било съвсем естествено да потърси лекарски съвет.
— Не желае. Мрази лекарите.
— А баща му?
— Струва ми се и адмиралът не вярва твърде на доктори. Според него повечето били шарлатани.
— А как изглежда самият адмирал. Добре ли е?
— Състари се страхотно през… през…
— Последната година ли? — довърши Поаро.
— Да. Няма и следа от предишния човек. Същинска развалина.
— Съгласен ли беше с вашия годеж?
— О, да. Земята на моите родители е в съседство с тяхната. Тя е наша собственост от няколко поколения. Много се зарадва, когато обявихме намеренията си.
— А сега? Какво казва за развалянето на годежа?
— Срещнах го вчера сутринта. — Гласът на момичето леко потрепери. — Изглеждаше направо страховит. Хвана ръката ми в своята и рече: „Колко ли ти е тежко, момичето ми. Но синът ми е прав — това е единственият правилен изход.“
— И тогава решихте да ме потърсите? — обади се Поаро.
Тя кимна.
— Ще можете ли да направите нещо?
— Не зная, но поне ще дойда лично да огледам обстановката.
II.
Онова, което порази Поаро най-много от всичко, бе прекрасната физика на Хю Чандлър. Висок с великолепно тяло, широки гърди и рамене. Косата на младежа бе кестенява, а от цялото му същество се излъчваше сила и мъжественост.
Когато пристигнаха в дома на Даяна, момичето се обади веднага на адмирала, че иска да го посети и двамата се отправиха към „Лейд Менър“. Там на дългата тераса ги очакваше сервиран чай. Около масата седяха трима мъже: адмирал Чандлър, беловлас старец, който изглеждаше далеч по-възрастен от годините си, с приведени сякаш от непосилен товар рамене и с тъмни блуждаещи очи; приятелят му полковник Фробишър — пълна противоположност на своя домакин — слаб, жилав дребен мъж с червеникава коса, започнала леко да посребрява около слепоочията. Той бе нервен по природа и подвижен, подобно на териер, чиито бързи и проницателни очи тутакси грабваха вниманието. Имаше навика да свъсва вежди и с наведена напред глава внимателно да изучава събеседника си. Третият на масата бе Хю.