— Прекрасен екземпляр, нали? — обади се полковник Фробишър.
Мъжът говореше тихо, забелязал интереса, с който Поаро разглежда младежа.
Еркюл Поаро само кимна. Мястото, което му предложиха на масата бе до стола на полковника. Останалите три стола бяха в другия край и стопанинът на дома разговаряше със сина си и момичето доста оживено, но някак изкуствено приповдигнато.
— Прав сте — великолепен е. Напомня ми младия бик — бикът, предопределен за Посейдон… Превъзходен образец на мъжката част от населението на земята.
— Изглежда в прекрасна форма, нали? — въздъхна полковникът и внимателно се вгледа в Поаро. — Зная кой сте.
— Че то не е и тайна! — махна царствено с ръка дребният гостенин. Жестът бе потвърждение на факта, че той действа от свое име.
— Момичето ли ви откри? — попита Фробишър. — Във връзка с онази история…
— История ли…
— Историята с Хю. Виждам, че знаете всичко. Само не разбирам защо се е обърнала към вас… Едва ли си въобразява, че тези проблеми са по вашата част. Те по-скоро се отнасят до медицината.
— Всичко е по моята част… Колкото и чудно да ви се вижда.
— Питам се какво очаква, че можете да направите.
— Мис Мейбърли по природа е борец.
— Прав сте — кимна полковникът и очите му се стоплиха. — Тя е чудесно момиче. Няма да се откаже лесно. И въпреки всичко има неща, с които колкото и да се бориш… — Изведнъж лицето му посърна и се състари.
Поаро сниши колкото се може гласа си и отбеляза:
— Разбрах, че и в рода имало душевно болни.
— Така е — кимна Фробишър. — Твърде рядко наистина и то преди две поколения. Дядото на Хю бе последният.
Поаро хвърли бърз поглед към останалите присъстващи. Очевидно Даяна бе тази, която поддържаше разговора и подкачаше Хю. Отстрани човек би казал, че тримата нямат никакви грижи.
— В какво се изразяваше загубата на разум? — спокойно попита Поаро.
— Накрая старецът взе да става доста агресивен. До трийсетгодишната си възраст бе нормален, но след това започна да прави някои необикновени неща. Известно време това оставаше незабелязано, но постепенно на хората започна да им прави впечатление и плъзнаха какви ли не слухове. Много от постъпките му се прикриваха, разбира се. Накрая съвсем полудя. Направи опити за убийство и това не можеше вече да се крие! — Човекът замълча и след малко продължи: — Живя до преклонна възраст, доколкото зная. Точно от това се бои и Хю. Мисля, че това е и причината, поради която не желае да отиде при лекар. Страхува се, че ще го затворят и ще се наложи да живее до дълбока старост. Не мога да го виня. На негово място бих сторил същото.
— А адмирал Чандлър?
— Съсипан е.
— Привързан ли е към сина си?
— Направо го обожава. Съпругата му се удави по време на един инцидент с лодка, когато момчето бе само на десет години. Оттогава той живее само за това дете.
— Обичаше ли жена си?
— Боготвореше я. Всеки я боготвореше. Тя беше… най-прекрасната жена под слънцето. — Полковникът въздъхна тежко. — Искате ли да видите портрета й?
— С удоволствие.
Фробишър бутна стола си назад и се изправи.
— Ще покажа някои неща на мосю Поаро, Чарлс — рече високо, за да го чуят останалите. — Той се оказа любител и ценител на някои неща.
Адмиралът вдигна вяло ръка.
Поаро последва полковника. В последния миг успя да забележи, как веселата маска се смъкна за миг от лицето на Даяна и тревога изкриви чертите й. Хю също вдигна глава и изгледа продължително дребният мъж с големи черни мустаци.
В къщата бе толкова тъмно, че при влизане от обляната в слънце тераса, двамата мъже не можаха да различат почти нищо. Полека-лека Поаро видя отделни предмети и мебели и бързо оцени високата им стойност.