— А оттогава? — попита Поаро.
— Отказвам да отговарям на повече въпроси — яростно обяви Фробишър. — Нима Хю няма право да вземе някои решения?
Еркюл Поаро замълча. Той мразеше дори мисълта, че някой може да вземе по-добро решение от самия него.
III.
Когато излязоха в преддверието, двамата мъже забелязаха в рамката на вратата, облян в гръб от слънчевата светлина, силуетът на адмирал Чандлър.
— А, ето къде сте били — с прегракнал глас рече той. — Мосю Поаро, имате ли нещо против да дойдете с мен в кабинета ми? Искам да поговорим.
Фробишър излезе, а Поаро последва адмирала. Имаше усещането, че са го повикали да докладва в главния щаб на флота.
Адмиралът посочи на Поаро едното от тежките кресла в стаята, а сам той се настани в другото. Докато в компанията на полковника Поаро се чувстваше напрегнат от нервността и припряността на своя събеседник, сега до адмирала той се потопи в атмосферата на отчаяние и дълбока безнадеждност…
— Искрено съжалявам, че Даяна ви въвлече във всичко това — с дълбока въздишка започна старецът. — Горкото дете… Зная колко й е трудно, но все пак това си е наша лична трагедия и се надявам правилно да ме разберете, по-добре да няма външни свидетели на тази семейна драма.
— Много добре ви разбирам.
— Даяна не иска да повярва, че това е възможно… Аз самият отказвах да го допусна в началото. И ако не знаех така добре фактите, положително и аз не бих повярвал…
Мъжът замълча.
— Какво знаете?
— Че това се предава по наследство. Болестта, имам предвид.
— И въпреки това сте се съгласили на този годеж?
— Според вас трябваше още тогава да се противопоставя, така ли? — гневно попита адмиралът. — Само че тогава нямах ни най-малка представа, че има такова нещо. Хю изцяло прилича на майка си. Нищо не е взел от нашия род. Надявах се, че това е така във всяко отношение. От най-ранното му детство в поведението му не е имало нищо необичайно. Едва сега… Как можех да зная, че във всеки стар род има прояви на някаква лудост?
— Но не сте се съветвали е лекар, нали? — меко се обади Поаро.
— Не. И нямам никакво намерение да го сторя. Момчето е на сигурно място тук при мен, аз ще се грижа за него. Няма да позволя да го затворят между четири стени като подивяло животно…
— Той е на сигурно място, така е, но какво ще кажете за останалите?
— Какво искате да кажете? — Поаро мълчеше, само упорито гледаше адмирала в очите. — Най-добре е всеки да си гледа работата. Вие търсите тук престъпник. Моят син не е престъпник, мосю Поаро.
— Още не.
— Какво значи това?
— Понякога такива неща придобиват по-голям мащаб… Пък и онези овце…
— Кой ви каза за овцете?
— Даяна Мейбърли. А също и приятелят ви.
— Джордж по-добре да си беше затварял устата.
— Но той е вашият най-добър приятел, нали?
— Точно така — потвърди намусено адмиралът.
— А също и на съпругата ви.
— Да, бил е влюбен в Каролайн — усмихна се Чандлър — на съвсем млада възраст. Той така и не се ожени. Вероятно това е причината. Е, аз се оказах късметлията… или поне така си мислех. Аз я отнесох, за да я загубя по-късно.
Мъжът въздъхна тежко и раменете му увиснаха безпомощно.
— Полковник Фробишър беше ли с вас, когато… жена ви се удави? — попита Поаро.
Чандлър кимна.
— Тримата бяхме заминали за Корнуол. Двамата с Каролайн излязохме да се разходим с лодка, а той по една случайност остана у дома. И сега недоумявам какво се случи, та лодката се преобърна… Вероятно изведнъж се е появила пробойна… Намирахме се насред залива и течението ни повлече. Придържах я над водата, доколкото ми стигнаха силите… — гласът му пресекна. — Два дни по-късно вълните я изхвърлиха на брега. Благодаря на Бога, че не бяхме взели и детето с нас! Така поне си мислех тогава. Но сега… може би за него щеше да е по-добре да бе загинал там… — За пореден път от гърдите му се откъсна тежка въздишка на отчаяние. — Ние с него сме последните от рода Чандлър, мосю Поаро. След нашата смърт няма да остане нито един обитател на „Лейд Менър“. С годежа на Хю с Даяна, започнах да храня надеждата, че… май е по-добре да не говорим повече за това. Добре че не се ожениха. Това е единственото, което мога да кажа.