— Вижте, мосю Поаро, това никак не ми харесва.
— Кое по-точно?
— Даяна настоява двамата с нея да прекарате нощта тук в имението. Не бих искал да бъда негостоприемен, но…
— Дори не става въпрос за гостоприемство…
— Отново повтарям, че не искам да бъда негостоприемен, но тази работа не ми харесва. Не разбирам причините за подобно нещо. Какво очаквате да постигнете?
— Ценя вашето мнение, адмирале. Знаете, че съм тук по настояване на едно влюбено момиче. Вие ми разказахте някои неща. Полковник Фробишър ми разказа също това-онова, Хю от своя страна — също. А сега искам да се уверя със собствените си очи…
— Но в какво? Уверявам ви, тук няма нищо, което да откриете! Заключвам Хю всяка нощ в стаята му и това е всичко!
— И въпреки всичко, той спомена, че понякога на сутринта стаята му е отворена.
— Така ли?
— Вие самият не сте ли я намирали отворена?
— Винаги съм смятал, че това е работа на Джордж — намръщи се Чандлър.
— Къде оставяте обикновено ключа, в бравата ли?
— Не, на шкафа в коридора. Оттам аз, Джордж или Уитърс, прислужникът, го взимаме. Обясних на човека, че това се налага, тъй като Хю ходи насън нощем… Предполагам, че той знае далеч повече неща, но е верен на семейството и е с мен от дълги години.
— Има ли друг ключ?
— Аз поне не зная да има.
— Не е проблем да се направи.
— Да, но кой…
— Синът ви смята, че вероятно някъде в стаята му има ключ, макар че докато е буден, той не може да го открие.
— Не ми харесва тази работа, Чарлс… — обади се полковникът от другия край на стаята.
— Точно това се опитвах да обясня — побърза да го прекъсне адмиралът. — Ако толкова настоявате, вие останете, но не и момичето.
— Не разбирам защо толкова се плашите от нейното присъствие тук нощем.
— Твърде рисковано е. — Полковникът наистина беше разтревожен. — Особено при тези обстоятелства.
— Хю е много привързан към нея…
— Тъкмо затова — промълви Чандлър. — По дяволите! Всичко се обръща надолу с главата, когато си имате работа с луд човек. Самият Хю чудесно го разбира. Даяна не бива да остава тук!
— Струва ми се, че това е решение, което тя трябва да вземе сама. — След тези думи Поаро напусна библиотеката.
Младата жена го чакаше отвън пред колата.
— Ще отидем да си вземем най-необходимото за през нощта и ще се върнем тук за вечеря.
По пътя Поаро й предаде разговора си с двамата мъже. Даяна само се засмя.
— Да не би да си мислят, че Хю може да ми направи нещо?!
Наместо отговор Поаро я помоли да спрат за малко пред аптеката в селото. Забравил бил да си вземе четката за зъби.
Спряха в центъра на селището и Даяна доста се изненада от това колко дълго трябваше Поаро да избира тази четка.
VI.
В просторната спалня с тежка дъбова мебелировка от времето на кралица Елизабет, Еркюл Поаро седеше и чакаше. Сега вече не му оставаше нищо друго. Всичко останало бе подготвено.
Едва в ранните часове на утрото, напрегнатият му слух долови първите признаци на раздвижване.
Нечии стъпки прошумоляха в коридора и той отвори тихо вратата на стаята си. Пред очите му изникнаха фигурите на двама застаряващи мъже. Адмиралът със строго вкаменено лице и полковник Фробишър, целият разтреперан.
— Бихте ли дошли с нас, мосю Поаро — рече само адмиралът.
Пред вратата на Даяна Мейбърли лежеше сгърчена фигура. След малко светлината падна върху кестенявите коси на Хю Чандлър. Беше по халат и пантофи. В дясната си ръка държеше извит остър нож. Тук-там по острието му личаха тъмни петна от кръв.
— Боже мой! — възкликна Поаро.
— На нея нищо й няма! — рече само Фробишър. — Не я е докоснал. Даяна! — провикна се той. — Ние сме. Отвори вратата!
Поаро долови стенанието на адмирала:
— Момчето ми! Горкото ми момче!
В коридора отекна звука от дърпане на резе и Даяна застана на вратата. Лицето й беше бледо като платно.
— Какво се е случило? Някой се опита да отвори вратата на стаята ми преди малко… чух дращене по дървото, въртене на дръжката. — О, Боже! Беше ужасно, сякаш някакво животно…
— Добре че вратата ти е била заключена.
— Мосю Поаро поръча да я заключа.