— Сигурен ли сте в твърденията си?
— Напълно. Открих малко от праха в една лакирана кутия — взимаха си от нея, за да го смъркат. Въпросът е откъде го вземат. Спомних си, че онзи ден вие споменахте, задето се наблюдава сериозно увеличение на броя на наркоманите напоследък.
— Полицията ще се заинтересува от това събиране — кимна Поаро.
— Тъкмо затова… — тъжно се обади Стодарт.
Поаро го изгледа с неочакван интерес.
— Но доколкото разбирам, предпочитате това да не стига до ушите на полицията, така ли?
— Доста невинни хора са замесени — промърмори Стодарт.
— Да не би мисис Грейс да е лицето, за което искате да се застъпите.
— Не, за Бога. Тя е безнадежден случай.
— Значи може би другото момиче?
— Тя също е доста пристрастена, поне ако се вярва на собствените й думи. Но пък е толкова млада… и вироглава… Ала в крайна сметка е почти дете. Забъркала се е в тази история, защото според нея е модерно или нещо подобно.
Лека усмивка озари лицето на Поаро.
— Това момиче… познавахте ли го отпреди?
Майкъл Стодарт кимна смутено.
— Случайно се запознахме в Мъртъншир на Бала на ловците. Баща й е генерал от запаса — с някаква мелодрама в семейството. Имал четири дъщери и всичките малко луди, и нищо чудно при такъв баща. Пък и районът, в който са израснали, не е твърде „здравословен“ — в околността се произвежда оръжие и там се въртят много пари. Няма и следа от едновремешната селска атмосфера — свръхбогати хора, много от които не твърде порядъчни. Момичетата са попаднали в твърде лоша среда.
— Сега вече схващам за какво ме повикахте. Искате да се заема със случая, така ли?
— А бихте ли го сторили? Чувствам, че нещо трябва да се направи, но признавам си, предпочитам Шийла Грант да остане встрани от нещата.
— Надявам се да можем да го уредим. Бих искал да видя младата дама.
— Елате с мен — рече Стодарт и поведе Поаро към вратата на стаята.
От отсрещната врата се разнесе тревожен зов:
— Докторе, за Бога, ще полудея!
Следван от Поаро, Стодарт забърза нататък. Влязоха в спалня, в която цареше пълен хаос — посипана навсякъде пудра, шишета от парфюм и бурканчета с кремове се въргаляха по пода, дрехи висяха по столовете. В леглото лежеше жена с неестествено руса коса и порочен израз.
— По цялото ми тяло лазят насекоми… повярвайте ми… Кълна ви се. Ще се побъркам! Моля ви, помогнете ми! За Бога, дайте ми някакво лекарство!
Доктор Стодарт застана до леглото и се опита да я успокои, този път гласът му прозвуча безизразно и професионално.
Поаро се измъкна на пръсти навън. В коридора видя друга врата и се отправи натам. Влезе в малка, съвсем тясна стаичка с твърде оскъдна мебелировка. На леглото лежеше неподвижно младо момиче с почти детско лице.
Еркюл Поаро приближи безшумно и се взря в чертите й.
Тъмна коса, продълговато бледо лице… и наистина млада, много млада…
Клепачите й леко потрепериха. След миг тя ги повдигна с усилие и очите й го погледнаха стреснато и уплашено. Момичето седна в леглото и отметна тежката синкавочерна грива от лицето си. Приличаше на изплашена кобилка. Понечи да се дръпне назад като изплашено диво животно, на което подават храна.
— Кой сте вие? — попита тя. Гласът й беше съвсем младежки, тъничък и рязък.
— Не се бойте, мадмоазел.
— Къде е доктор Стодарт?
Миг по-късно младият лекар влезе.
— А, ето те и теб! — с видимо облекчение въздъхна тя. — Кой е този човек?
— Това е мой приятел, Шийла. Как се чувстваш?
— Ужасно. Отвратително… Защо изобщо взех от онзи прах?
— Не бих го направил отново, ако съм на твое място — сухо отбеляза лекарят.
— Нямам и намерение.
— Кой ви го даде? — попита Еркюл Поаро.
Тя вдигна към него широко отворени очи, горната й устна леко потрепери.
— Беше си тук. Всички го опитахме. В началото наистина беше вълшебно!
— Но кой го донесе? — не се отказваше Поаро.
— Не зная — поклати глава тя. — Може и да е бил Тони. Тони Хокър. Но наистина не зная.
— За първи път ли опитвате кокаин, мадмоазел?
Тя кимна.
— И най-добре е да ти бъде за последен — намеси се Стодарт.
— Да, така е. Но в началото наистина беше прекрасно.