— Подагра — обясняваше той. — От край време си страдам от нея, мистър… как ви беше името… О, да, Поаро. Много се изнервя човек от нея. И за всичко е виновен баща ми. Пи порто през целия си живот, а също и дядо ми. А се струпа на моята глава. Ще пийнете ли нещо? Бихте ли дръпнали звънеца за прислужника?
На вратата се появи мъж с тюрбан на главата. Генерал Грант го нарече Абдул и му нареди да донесе уиски със сода. Когато човекът се върна с исканата напитка, генералът наля такава щедра порция, че Поаро се опита да възрази.
— Боя се, че няма да мога да ви правя компания, мистър Поаро — тъжно обясни домакинът. — Лекарят смята, че за мен това си е истинска отрова и не бива да слагам дори капка в уста. Гадно племе са това докторите! Изпитват истинска наслада от това да те извадят от живота, да те лишат от пиенето и да те оставят на някаква си каша, сякаш си парена риба. Отвратително! — В гнева си старецът мръдна непредпазливо болния си крак и простена от болка. Извини се за грубия си език и продължи: — Приличам досущ на подивяла мечка е рана на главата. Моите момичета обикновено се разбягват, получа ли пристъп на подагра. Не ги обвинявам. Разбрах, че сте се запознали с една от тях.
— Да, имах това удоволствие. Имате няколко деца нали?
— Четири — мрачно призна генералът. — И нито едно момче.
— Разбрах, че били много красиви.
— Не са лоши, наистина. Но като имате предвид, че изобщо не знам какво им минава през ума… Защото трудно можеш да държиш под око момичетата в днешно време. Халтави времена настанаха. Навсякъде всичко е толкова разпуснато. Какво може да направи човек? Нима мога да ги заключа?
— Сигурно са известни в околността.
— Някои от старите кокошки тук не ги харесват твърде — въздъхна генералът. — Доста са овцете тук в агнешки кожи. Така че човек трябва да внимава. Една от синеоките вдовички ме срещна преди време. „Горкият генерал — замърка тя като котенце — Сигурно са живели много вълнуващо.“ — Възрастният човек намигна и докосна върха на носа си с показалец. — Доста очевидно е, мистър Поаро. Разбирам, че това все пак не е най-лошата част на света. Вярно, малко по-модерна и по-шумна, отколкото бих искал. Обичам провинцията, такава, каквато беше — без моторите, без шумния джаз и това неспирно радио. Човек има право на спокойствие, поне в собствения си дом.
Поаро реши да насочи внимателно разговора към Антъни Хокър.
— Хокър ли? Хокър? Не го познавам. Не! Знам го. Много неприятен тип с близко разположени очи. Никога да не вярвате на човек, който не ви гледа в очите.
— Той не е ли приятел на дъщеря ви Шийла?
— На Шийла ли? Така и не съм разбрал. Момичетата никога нищо не ми казват. — Рунтавите му вежди се съединиха ниско над носа. Острият му пронизващ поглед се насочи право към лицето на Поаро. — Я ми кажете, мистър Поаро, за какво е всичко това? Няма ли най-сетне да ми кажете за какво сте тук?
— Трудно ми е да ви кажа точно — започна Поаро бавно. — Самият аз не знам. Мога да ви кажа едно: дъщеря ви Шийла, а вероятно и останалите ви дъщери, имат някои не твърде порядъчни приятели.
— В лоша среда са попаднали, така ли? Опасявах се от това. Дочух някои откъслечни неща. Но какво мога да направя, мистър Поаро? Какво? — Поаро поклати само глава. Генералът продължи: — И какво им е на тези, с които се събират?
Поаро отговори с въпрос.
— Да сте забелязали някое от момичетата да е унило, превъзбудено или потиснато? Може би по-нервно… с често променящо се настроение?
— По дяволите, сър. Говорите като някой проклет доктор. Нищо подобно не съм забелязал.
— Това е добре — мрачно отговори Поаро.
— Но за какво ви е всичко това?
— Става дума за наркотици.
— КАКВО? — изрева старецът.
— Направен е опит дъщеря ви да бъде привлечена към наркоманите. Пристрастяването към кокаина става много бързо. Достатъчни са две седмици. Веднъж привикнал, наркоманът е готов на всичко, само и само да си набави опиата. Давате си сметка колко богат може да стане човек, който пласира подобно нещо.
Поаро слуша известно време богохулните слова, които се изсипаха от устата на стареца. Сетне подобно на угасващ огън генералът се поукроти, като завърши със сочна ругатня по адрес на онзи кучи син, стига да го пипне веднъж.
— Все пак, както казва онази възхитителна жена мисис Бийтън, ще трябва преди това да хванем заека. Уловим ли онзи пласьор на наркотици, с най-голямо удоволствие ще ви го доведа.