Поаро се изправи да си върви, препъна се неволно в покрита с дърворезба ниска масичка и за да не падне се подпря на крака на генерала.
— Хиляди извинения, сър, и искам да ви помоля за една голяма услуга. Най-искрено ви моля да не разказвате абсолютно нищо на дъщерите си.
— Че защо? Ще измъкна цялата истина от тях. Можете да сте сигурен, че ще я получа!
— Точно това не бих искал да правите, защото ще получите единствено лъжи.
— По дяволите…
— Уверявам ви, генерал Грант, трябва да държите езика си зад зъбите. Това е от жизнено значение! Жизнено, разбирате ли?
— Е добре, нека бъде по вашему — изръмжа старият войник. Той беше победен, но не и убеден.
Лавирайки внимателно между мебелите, Поаро напусна къщата.
V.
Гостната на мисис Ларкин бе пълна с посетители.
Самата домакиня бе заета с приготвянето на коктейли на една странична масичка. Мисис Ларкин бе висока жена със светлочервеникава коса, прибрана на врата в стегнат кок. Отдалеч се забелязваше, че зениците на зелено-сивите й очи са доста разширени. Движенията й бяха леки, но е някаква жестока грация. На пръв поглед човек не би й дал повече от трийсет години, но загледаше ли се по-внимателно, щеше да забележи тънката мрежа бръчици в ъглите на очите, които бяха сигурно доказателство, че е поне с десет години по-възрастна.
Поаро бе доведен тук от една приятелка на лейди Кармайкъл, енергична жена на средна възраст. По едно време усети, че му връчиха някаква чаша и го помолиха да отнесе друга на едно момиче, седнало до прозореца. То беше дребно русо същество с розово-бяло лице, с прекалено ангелско изражение.
— За ваше здраве, мадмоазел!
Тя кимна и отпи. Сетне най-неочаквано рече:
— Познавате моята сестра.
— Сестра ви ли? Вие да не сте една от сестрите Грант?
— Казвам се Пам Грант.
— А къде е сестра ви?
— Отиде на лов. Сигурно скоро ще се върне.
— Запознах се с нея в Лондон.
— Да, зная.
— Тя ли ви каза?
Пам кимна.
— Закъсала ли беше? — остро попита тя.
— Значи не ви е казала всичко.
Момичето тръсна глава.
— А Тони Хокър беше ли там?
Преди Поаро да успее да отговори, вратата се отвори и придружен от Шийла Грант, в стаята влезе самият Хокър. И двамата бяха в ловни костюми, а по бузата на Шийла се виждаше дори кал.
— Поздрави на всички, дойдохме да разквасим гърлата си. В плоската бутилка на Тони вече няма нищо.
— Говорим за ангела, а той…
— Дяволите имате предвид — буквално изсъска Пам Грант.
— Според вас това ли е по-вярната дума? — попита Поаро.
Берил Ларкин вече се бе втурнала да посрещне новодошлите.
— Ето те и теб Тони. Ела да ми разкажеш как мина ездата. Стигнахте ли до горичката на Гелерт? — И тя го отведе на канапето пред камината. Поаро не пропусна да забележи как, преди да последва домакинята, мъжът хвърли поглед на Шийла.
Тя вече беше забелязала Поаро. Поколеба се за миг, сетне се отправи към двойката до прозореца.
— Значи вие сте били вчера у дома — рече тя без никакво предисловие.
— Баща ви ли ви каза?
— Абдул ви описа и аз се досетих.
— Били сте при татко? — възкликна Пам.
— Имаме някои общи приятели.
— Не ви вярвам — сряза го Пам.
— Не вярвате, че ние с баща ви можем да имаме общи приятели?
Момичето се изчерви.
— Не ставайте глупав. Исках да кажа, че не това е било основната причина. — После се обърна към сестра си. — Кажи нещо, Шийла.
— Да не би да имаше нещо общо с Тони Хокър? — попита Шийла.
— Защо, трябваше ли?
Момичето се изчерви и се отправи към центъра на стаята при другите гости.
— Не харесвам този Хокър — с неочаквана злоба се обади Пам. — Има в него нещо… нещо зловещо… Също и в тази мисис Ларкин. Вижте ги само.
Поаро проследи погледа й.
Хокър бе доближил глава с домакинята. По всичко личеше, че се опитва да я успокои. В един миг тя повиши тон.
— … но аз не мога да чакам повече. Искам го сега!
— Жени… винаги искат всичко сега, не намирате ли? — Пам мълчеше с наведена глава. Пръстите й нервно приглаждаха полата от туид. — Вие никак не приличате на сестра си, мадмоазел.