— Познавам този тип жени — въздъхна Поаро. — А тази мис Бършоу, която е водила децата?
— Не блести с кой знае какви умствени способности. Умира от страх, че мис Поуп ще обвини нея за изчезването на момичето.
— Да няма замесен някой млад мъж?
— Има ли вид на такава? — посочи пренебрежително Джап към снимката.
— Не, определено не прилича. Но независимо от вида, нищо чудно да е с романтично сърце. На петнайсет години не е толкова малка.
— Ако само заради романтичното си сърце е скочила от влака, ще започна да чета любовни романи. — Той хвърли поглед, изпълнен с надежда към Поаро. — Нищо ли не ти идва наум?
Дребничкият мъж поклати само глава. След малко обаче попита:
— А случайно да са открили обувките й край линията?
— Обувките ли? Не. Защо?
— Просто си помислих…
Поаро се канеше да затвори вратата на жилището си и да побърза за таксито, което вече го чакаше, когато неочаквано телефонът иззвъня.
— Ало? — вдигна той слушалката.
— Радвам се, че не те изпуснах, Поаро — прозвуча гласът на Джап. — Всичко приключи. Когато се върнах в Скотланд Ярд, там вече ме чакаше съобщение, че момичето е намерено встрани от пътя на петнайсетина мили от Амиен. Била доста объркана, почти нищо смислено не успяла да каже. Според лекаря била упоена, но иначе е наред. Нищо й няма.
— Да разбирам ли, че вече нямаш нужда от моите услуги? — бавно попита Поаро.
— Боя се, че напразно те обезпокоих. — Джап се позасмя на остроумието си.
Поаро обаче остана сериозен. Той остави слушалката, а по лицето му бе изписана тревога.
Инспектор Херан наблюдаваше Поаро е любопитство.
— Не подозирах, че ще сте толкова заинтригуван, сър — рече накрая той.
— Инспектор Джап ви предупреди, че вероятно ще се обърна към вас във връзка с този проблем, нали?
— Каза ми, че идвате и по друг въпрос — отговори човекът. — Така че можете да ни помогнете в разрешаването на тази загадка. Но сега, след като всичко вече бе решено, не ви очаквах. Мислех, че ще се занимавате с другия проблем.
— Другият проблем може и да почака — сериозно отговори Поаро. Тази история повече ме интересува. Нарекохте я загадка, която е приключила, но според мен все още има доста неизяснени неща.
— Ами, детето е намерено, нищо му няма. Това е най-важното.
— Но не решава проблема как ще я върнете. Тя какво казва? И какво е мнението на лекаря, който доколкото разбрах, я е прегледал?
— Според него е била упоена. А и самата тя е още доста замаяна. На практика не помни почти нищо от момента, в който е потеглила от Кранчестър. Всички по-сетнешни събития й се губят. Според лекаря възможно е да има и леко мозъчно сътресение. Има натъртване отзад на главата, което вероятно е причина за тази загуба на паметта за известно време.
— Което пък е твърде удобно за някой.
— Не мислите, че симулира, нали? — попита инспекторът с известно съмнение в гласа.
— А вие?
— Не. Сигурен съм, че няма такова нещо. Толкова мило момиче, дори малко наивно за възрастта си.
— Не вярвам да се преструва. Но на всяка цена искам да разбера как е слязла от влака и защо?
— На въпроса „защо“, мисля че мога да отговоря — отвличане с цел откуп.
— Но такова нещо не е поискано.
— Омръзнало им е да хленчи и на бърза ръка са се отървали от нея, като са я оставили край пътя.
— Че какъв откуп могат да искат от каноника на катедралата в Кранчестър? — скептично попита Поаро. — Дори висшите служители на английската църква рядко са милионери.
— Нещо са оплескали нещата, според мен — развесели се инспектор Херан.
— Това си е ваше мнение.
— А какво е вашето, сър? — изчерви се инспекторът.
— Искам да зная как е измъкната от влака?
— Пълна загадка — помръкна лицето на Херан. — И аз не разбирам как е възможно до един миг да стои на една маса с другите момичета, да си приказва и да се смее и само след пет минути от нея да няма и следа, като при фокус.
— Точно така, сър — съгласи се Поаро. — А кой друг е пътувал в същия вагон, където са били момичетата на мис Поуп.
— Много разумен въпрос — кимна Херан. — Това е твърде важно. Още по-важно е заради факта, че техният вагон е бил последен и щом хората се върнели от вагон-ресторанта, вратите се заключвали, за да не стават струпвания от хора, които след като са обядвали, се сещат, че искат да изпият и чаша чай. Уини Кинг се върнала във вагона с останалите. За тях били запазени три купета.
— А останалите?
Херан измъкна бележника си.
— В другите са пътували мис Джордан и мис Бътърс, възрастни госпожици, тръгнали за Швейцария. Напълно почтени, добре известни в Хампшир, откъдето всъщност идват. Двама французи, търговски пътници — единият от Лион, а другият от Париж. И двамата уважавани мъже на средна възраст. Младо семейство — съпругът Джеймс Елиът и жена му — огнена хубавица. Той не се ползва с много добро име — има постъпили сигнали в полицията, че е заподозрян в съмнителни търговски сделки. Не е известно да се е занимавал е отвличания. Така или иначе, купето му е претърсено основно, но не е открито нищо, което да хвърли и най-слаби подозрения. Не виждам как може да е замесен. Остава още една американка — мисис Ван Сидер, която пътува за Париж. За нея нищо не знаем. На вид изглежда порядъчна. Това е всичко.
— И е напълно сигурно, че влакът не е спирал никъде след Амиен? — обади се Поаро.
— Напълно. Намалил е само веднъж, но не достатъчно, за да може да скочи човек, без да рискува да се нарани сериозно или дори да се пребие.
— Точно това прави проблема още по-интересен — промърмори Поаро. — Момичето направо се изпарява, веднага след Амиен. Къде е била междувременно?
— Звучи наистина безумно. А, казаха ми, че сте питали за обувките на момичето. Когато са я открили е била с тях. Но един от работниците е намерил на линията други обувки. Отнесъл си ги у дома, защото му се сторили съвсем добри за носене. Здрави черни спортни обувки.
— Е, това е вече нещо — доволно отбеляза Поаро.
— Не разбирам много интереса ви към обувките, сър. Какво означават те според вас?
— Присъствието им потвърждава една теория — отговори Поаро. — Една теория, която обяснява как е станал фокусът.