— Честно казано, струват ми се доста елементарни.
— Елементарни са наистина, но човек може да научи и доста интересни неща. Една актриса например пред смаяния ми поглед за няколко минути смени не само дрехите, но и личността си. От блестяща кабаретна актриса — изискана и подвижна, тя се преобрази в дребничко анемично момиченце с пъпки и ученическа униформа, а сетне в невероятна циганка, която предсказва бъдещето.
— Твърде е възможно, но не разбирам…
— Искам да ви подскажа как е станало магическото изчезване във влака. Уини, ученичката с русоляви тънки плитки, с очила и шина на кривите си зъби, влиза в тоалетната. Петнайсет минути по-късно излиза, като „огнена хубавица“, ако искаме да използваме терминологията на инспектор Херан. Копринени чорапи, обувки с висок ток. Палто от норка, което да скрие униформата и дръзка малка шапчица, кацнала върху къдриците. А лицето… о, лицето е неузнаваемо — руж, пудра, червило, туш на миглите. Какво е действителното лице на една такава актриса, това вероятно само Бог може да каже. Но и вие самата, мадмоазел, знаете колко често една съвсем невзрачна ученичка за една нощ се превръща в привлекателна, добре облечена красавица.
Жената срещу Поаро го гледаше изумено.
— Да не искате да кажете, че Уини Кинг се е предрешила като…
— Не. Уини Кинг е била отвлечена по пътя към Лондон. Нашата актриса е заела нейното място. Мис Бършоу никога не е виждала Уини Кинг. Откъде може да знае, че ученичката с тънки плитки и шина на зъбите не е Уини Кинг. Дотук добре, но „заместничката“ не може да си позволи да дойде тук, защото вие познавате истинската Уини. Ето защо тя бързо изчезва в тоалетната и излиза като съпруга на някой си Джим Елиът, в чийто паспорт е записано, че пътува с жена си. Плитките, очилата, памучните чорапи, шината — всичко това може да свие в много малко вързопче. Но какво да правят със спортните обувки и шапката, тази грозна, но трудна за прегъване английска шапка. Ето защо те излитат през прозореца. По-късно истинската Уини е превозена през Ламанша — никой не се заглежда твърде в едно сънливо дете, което пътува от Англия за Франция. Без много шум я отвеждат с кола и я оставят край пътя. Ако през цялото време са й давали скополамин, тя ще си спомня твърде малко от онова, което й се е случило.
— Но защо е бил нужен целия този маскарад? — попита мис Поуп.
— Заради багажа на Уини. Тези хора са искали да пренесат нещо незаконно от Англия във Франция. Нещо, което всеки митничар в момента иска да открие. И какво по-сигурно място от куфара на една ученичка. Вие и вашето училище сте широко известни. На гара „Норд“ багажът на всичките ви ученички е преминал едновременно. И как иначе, това е добре известното на всички английско училище на мис Поуп! А след изчезването на детето какво по-нормално от това от „префектурата“ да поискат неговия багаж. — Поаро се усмихна. — За наш късмет, вие имате практиката да разопаковате куфарите на децата и откривате подаръка на Уини, приготвен от Кранчестър. Само дето това не е същият подарък. — Поаро приближи до мис Поуп. — Погледнете сега картината. Признайте, че тя не е подходяща за вашето училище.
Той й подаде платното. Сякаш с магическа пръчка пейзажът от Кранчестър беше изчезнал, а на негово място се виждаха наситените цветове на очевидно старо платно.
— „Коланът на Хиполита“. Хиполита дава своя колан на Херкулес, картина, рисувана от Рубенс. Истински шедьовър на живописта… но, струва ми се, не е твърде подходящ за вашия кабинет.
Мис Поуп леко се изчерви.
Ръката на Хиполита бе върху колана й, но на рисунката тя бе без никакви дрехи… Херкулес носеше наметка от кожа на лъв. И двете фигури бяха типични за четката на Рубенс — с налети пищни тела.
— Истинско произведение на изкуството — отбеляза мис Поуп, успяла вече да дойде на себе си. — И въпреки всичко, човек не може да не се съобрази с предразсъдъците на родителите. Някои от тях наистина са доста… ограничени. Дано разбирате какво искам да кажа.
V.
Поаро тъкмо напускаше сградата на училището, когато от всички страни към него се спуснаха ученички — слабички и не толкова слабички, тъмнокоси, руси.
— Господи! — промърмори той. — Та това си е истинска атака на амазонки.
— Тук се говори… — провикна се едно по-високо момиче, но вълната от момичешки гласове го заглуши. Те почти в хор се провикваха: