— Какво е вашето обяснение? Че е продадена на частно лице?
Уогстаф поклати глава.
— Съмнявам се. Разбира се, съществува такава вероятност… Но моето обяснение е много по-просто. Според мен е скрита и единственият човек, който е знаел къде, е мъртъв.
— Имате предвид Кейси?
— Да. Може да я е скрил някъде в Италия, а може да е успял да я изнесе контрабандно от страната. Но където и да я е скрил, тя си е все още там.
— Твърде романтична теория — въздъхна Еркюл Поаро. — Перли, скрити в гипсова отливка. Каква беше историята… с бюста на Наполеон, нали? Но в този случай не става въпрос за скъпоценни камъни, а за голяма масивна златна чаша. Не е лесно да се скрие, струва ми се.
— О, не зная. Все пак може да се пъхне под дъските на пода, предполагам, или на друго подобно място.
— Кейси има ли собствена къща?
— Да, в Ливърпул — мъжът се ухили. — Не под дъските в тази къща. Проверихме.
— А той имаше ли семейство?
— Съпругата му беше почтена жена, страдаше от туберкулоза. Тревожеше се до смърт заради начина на живот на мъжа си. Беше набожна, благочестива католичка, но не можеше да се реши да го напусне. Почина преди няколко години. Дъщеря й пое по нейния път — стана монахиня. Синът е различен — прилича на баща си. Чух, че бил в Америка.
Еркюл Поаро записа в малкото си бележниче. Америка.
— Възможно ли е синът да знае скривалището на баща си? — попита той.
— Не ми се вярва. Досега щеше да е попаднала в ръцете на укривателите на крадени вещи.
— Може да е била претопена.
— Бих казал, че е доста вероятно. Но все пак тя има най-висока стойност за колекционерите. А те вършат доста странни неща, ще останете изненадан! Понякога ми се струва, че колекционерите са напълно лишени от морал.
— О! Ще се изненадате ли, ако се окаже например, че сър Рубен Розентал е замесен в, както ги нарекохте, „странни неща“?
Уогстаф се ухили.
— Не бих се учудил. Той не страда от скрупули, когато става въпрос за предмети на изкуството.
— А другите членове на бандата?
— Риковети и Дюбле получиха тежки присъди. Но може и да са изтекли вече.
— Дюбле е французин, нали?
— Да, той беше мозъкът на бандата.
— Имаше ли и други членове?
— Имаше едно момиче, наричаха я Червената Кейт. Работеше като камериерка и бе проучила къде се държат предметите и всичко останало. Замина за Австралия, струва ми се, след като бандата се разпадна.
— Някой друг?
— Подозираха някакъв младеж на име Югоян, че също е бил замесен. Той е пласьор. Главната му квартира е в Истанбул, но притежава магазин в Париж. Нямаше доказателства срещу него, но той е изпечен мошеник.
Поаро въздъхна и погледна в малкото си бележниче. Там беше записано: Америка, Австралия, Италия, Франция, Турция…
— Трябва да обиколя света… — промърмори той.
— Моля? — попита инспектор Уогстаф.
— Отбелязвам, че се очертава околосветско пътешествие — отвърна Еркюл Поаро.
III.
Еркюл Поаро имаше навик да обсъжда случаите си със своя съобразителен камериер Джордж. С други думи, Еркюл Поаро подхвърляше някоя забележка, на която Джордж отвръщаше с мъдрост, придобита по време на кариерата му на прислужник.
— Джорджис, ако си изправен пред необходимостта да водиш разследването в пет различни части на света, какво би направил? — попита Поаро.
— Сър, пътуването по въздуха е много бързо, макар че казват, разстройвало стомаха. Аз самият нямам представа дали е така.
— Питам се как ли би постъпил Херкулес — промърмори Еркюл Поаро.
— О, имате предвид онзи с велосипеда, сър?
— Или по-скоро какво е направил? И отговорът, Джорджис, е, че е пътувал неуморно. Но накрая е бил принуден да потърси информация, както твърдят някои, от Прометей, а според други — от Нерей.
— Така ли, сър? — рече Джордж. — Никога не съм чувал за тези господа. Туристически агенции ли притежават, сър?
Наслаждавайки се на звука на собствения си глас, Еркюл Поаро продължи:
— Моят клиент, Еймъри Пауър, признава само едно нещо — действието! Но ненужните действия водят само до безполезна загуба на енергия. Има едно златно правило, Джорджис: „Никога не прави нещо, което другите могат да свършат за теб.“ Особено когато разходите са без значение! — добави той, стана и приближи до полицата с книги. Извади папка с изписана на нея буква „Д“ и я отвори на думите „Детективски агенции — надеждни“. — Модерният Прометей — промърмори. — Бъди така добър, Джорджис, да запишеш няколко имена и адреси. Мистър Ханкертън, Ню Йорк, господата Лейдън и Бошер, Сидни. Синьор Джовани Меци, Рим. Мистър Нахум в Истанбул и мосю Роже в Париж. — Той замълча, докато Джордж приключи, после рече: — А сега бъди така любезен да провериш разписанието на влаковете за Ливърпул.