— Да, сър. Заминавате за Ливърпул ли, сър?
— Боя се, че да. Възможно е да отида и по-далеч, Джорджис. Но не сега.
IV.
Три месеца по-късно Еркюл Поаро бе застанал на висока скала и наблюдаваше Атлантическия океан. Чайки се издигаха и отново се стрелваха надолу с пронизителни меланхолични крясъци. Въздухът бе мек и влажен.
Еркюл Поаро имаше усещането, което не бе необичайно за идващите за първи път в Инишгоулен, че е достигнал края на света. Никога през живота си не си бе представял нещо толкова отдалечено, толкова пусто, толкова самотно. Притежаваше необикновена меланхолична недоловима красота, красотата на далечното и невероятно минало. Тук, в западната част на Ирландия, римляните никога не бяха стъпвали, туп, туп, туп; никога не бяха укрепявали лагер; никога не бяха строили добре подредените си полезни пътища. Това бе земя, където здравият разум и подреденият начин на живот бяха непознати.
Еркюл Поаро сведе поглед към върховете на лачените си обувки и въздъхна. Чувстваше се нещастен и неизказано самотен. Стандартите, по които бе живял, тук не се зачитаха.
Погледът му бавно се плъзна по пустия бряг, после отново се насочи към океана. Някъде там се намираха Благословените острови, Земята на младостта…
— Ябълковото дърво, пеещо и златно… — промърмори той.
И изведнъж Еркюл Поаро дойде на себе си — магията се развали и той отново бе в хармония с лачените си обувки и спретнатия си елегантен тъмносив костюм.
Не много отдалече той дочу камбанен звън. Познаваше този звук още от най-ранно детство.
Бързо заобиколи и след около десетина минути зърна постройка върху скалата. Беше оградена с висока стена, в която имаше огромна дървена врата, обкована с гвоздеи. Еркюл Поаро приближи и почука. Имаше масивно желязно чукче. После предпазливо дръпна ръждясалата верига и някъде във вътрешността пропя звънче.
Във вратата се отвори малко прозорче и оттам надникна лице, обрамчено в колосано бяло и настроено подозрително. На горната устна се забелязваха мустаци, но гласът беше на жена. По-точно на „страховита жена“, както се изразяваше Поаро.
Гласът поиска да узнае какво е довело Поаро тук.
— Това ли женският манастир „Света Мери и всички ангели“?
— Че какво друго би могло да бъде? — сурово попита страховитата жена.
Поаро не направи опит да отговори, а рече на драконката:
— Бих искал да се срещна с игуменката.
Драконката отстъпи доста неохотно. Резето се дръпна и Поаро бе въведен в малка гола стая, където се приемаха посетителите на манастира.
В същия миг в стаята пристъпи монахиня, на кръста й се люлееше броеница.
Еркюл Поаро бе католик по рождение. Отлично си даваше сметка за обстановката, в която се беше озовал.
— Извинете за безпокойството, майко — промълви той, — но струва ми се, тук имате монахиня, чието светско име е било Кейт Кейси.
Игуменката сведе глава и отвърна:
— Така е. Монашеското й име е сестра Мери Урсула.
— Станало е зло, което трябва да се поправи. Убеден съм, че сестра Мери Урсула може да ми помогне. Тя разполага с информация, която може да се окаже безценна.
Игуменката поклати глава. Лицето й беше безизразно, гласът тих и спокоен:
— Сестра Мери Урсула не може да ви помогне.
— Уверявам ви…
— Сестра Мери Урсула почина преди два месеца — прекъсна го игуменката.
V.
Еркюл Поаро седеше неудобно подпрян на стената в бара на хотела на Джими Донован. Хотелът не задоволяваше изискванията на Поаро. Леглото му бе счупено, както и две от стъклата на прозореца, откъдето проникваше нощният въздух, към който Еркюл Поаро не хранеше особено добри чувства. Горещата вода, която му носеха, всъщност беше хладка, а храната предизвикваше в стомаха му странни и болезнени усещания.