— Е, както вече казах, поздравления — сърдечно рече Еймъри Пауър. — Назовете сумата за хонорара си и аз ще ви напиша чек.
— Няма хонорар — рече Еркюл Поаро.
— Какво искате да кажете?
— Сигурно като малък сте чели приказки. В тях кралят казва: „ще изпълня всяко твое желание.“
— Значи все пак искате нещо?
— Да, но не пари. Просто бих желал да изпълните обикновена молба.
— Е, каква е тя? Искате съвет за борсата?
— Това също ще са пари, само че под друга форма. Молбата ми е много по-обикновена.
— Каква е?
— Изпратете я обратно в манастира — рече Еркюл Поаро и постави ръце върху чашата.
Настъпи мълчание, после Еймъри Пауър каза:
— Да не сте луд?
— Не, не съм луд — поклати глава Еркюл Поаро. — Ето, ще ви покажа нещо.
Той вдигна чашата и натисна с нокът отворената паст на змията, увита около дървото. На дъното на чашата се отвори малка дупчица, която продължаваше към кухото столче.
— Виждате ли? — рече Поаро. — Това е чашата на папа Борджия. През тази малка дупчица в питието е била прибавяна отрова. Вие сам казахте, че историята на чашата е злокобна. Споменахте, че насилие, кръв и злоба са съпътствали притежателите на чашата. Вероятно и вие на свой ред ще бъдете обзет от зла воля.
— Суеверия!
— Вероятно. Но защо толкова настоявате да притежавате тази чаша? Не заради красотата й. Не заради стойността й. Сигурно имате стотици, дори хиляди, много по-красиви и ценни предмети. Искате я, за да задоволите гордостта си. За нищо на света не желаете да загубите. Е, добре, не губите. Спечелихте! Чашата е ваше притежание. Но защо сега да не направите благороден, възвишен жест? Изпратете я там, където е почивала в мир близо десет години. Нека бъде пречистена от злото. Някога тя е принадлежала на Църквата — нека бъде върната на Църквата. Нека отново бъде поставена на олтара, нека бъде пречистена и освободена от греха, така както се надяваме да бъдат пречистени и освободени от греховете и душите на хората. — Той се наведе напред. — Нека ви опиша мястото, където я намерих — Градината на Душевния мир с изглед над океана към забравения Рай на младостта и Вечната красота. — Той продължи да говори, описвайки невероятната старинна красота на Инишгоулен.
Еймъри Пауър се облегна и закри очите си с длан. Накрая рече:
— Роден съм на западния бряг на Ирландия. Напуснах я като момче, за да замина за Америка.
— Чух за това — тихо рече Поаро.
Финансистът се изправи в стола си. Погледът му отново бе проницателен. На устните му се появи слаба усмивка.
— Странен човек сте вие, мосю Поаро — рече той. — Постигнахте целта си. Занесете чашата в манастира като дар от мен. Твърде ценен дар. Трийсет хиляди лири. И какво ще получа в замяна?
— Монахините ще отслужат литургии за душата ви — тържествено заяви Поаро.
Усмивката на богаташа стана по-широка — алчна, хищна усмивка.
— Е, в крайна сметка, това може да се окаже добро вложение — рече той. — Може би най-доброто, което някога съм правил…
IX.
В малката приемна на манастира Еркюл Поаро разказа историята си и върна потира на игуменката.
— Предайте му нашите благодарности и му кажете, че ще се молим за него — промълви тя.
— Той има нужда от молитвите ви — тихо рече Поаро.
— Нещастен човек ли е?
— Толкова нещастен, че дори е забравил какво означава щастието. Толкова нещастен, че дори не съзнава това.
— О, богат човек… — прошепна монахинята.
Еркюл Поаро не отвърна. Знаеше, че няма какво да добави…
Дванадесета глава
Извеждането на Цербер от Ада
Еркюл Поаро се клатушкаше във влака на метрото, отхвърлян от един пътник към друг и си мислеше, че на земята има твърде много хора! Или по-точно в подземната железница на Лондон в шест и половина вечерта. Топлината, шума, тълпата, блъсканицата — нежелания допир на ръце, рамене, тела! Притиснат отвсякъде от непознати — обикновени и безинтересни непознати! Твърде рядко виждаш някое интелигентно лице, миловидна жена! Каква е тази мания, която принуждава жените да плетат при най-необичайни обстоятелства? Жената не изглежда добре, когато плете; съсредоточеността, стъклените очи, неспокойните, безспир движещи се пръсти! Трябва да притежаваш подвижността на дива котка и волята на Наполеон, за да плетеш в претъпканото метро, но жените успяваха! Щом съумееха да се доберат до свободно място, се появяваше тънкият розов конец и трак, трак, иглите заиграваха!