Не, вероятно бе имала нещо друго предвид. Вероятно бе решила, че трябва да привлече вниманието му. Каква интригуваща, непредсказуема жена! Друга жена би изкрещяла: „В «Риц»“ или „В «Кларидж»“. Но Вера Росакоф бе извикала невероятното: „В Ада!“
Поаро въздъхна. Но нямаше намерение да се предава. В объркването си той се спря на най-простото решение. На другата сутрин попита секретарката си мис Лемън.
Тя бе невероятно грозна и изключително експедитивна. За нея Поаро бе просто работодател. Работата й бе безупречна. Мислите й бяха заети с усъвършенстване на подредбата в архива.
— Мис Лемън, мога ли да ви задам един въпрос?
— Разбира се, мосю Поаро. — Жената вдигна пръсти от пишещата машина и изцяло насочи вниманието си към него.
— Ако някой приятел ви помоли да се срещнете в Ада, какво бихте направили?
Мис Лемън, както винаги, дори не се замисли. Както се говореше, тя знаеше всички отговори.
— Смятам, че би било разумно да резервирате маса — рече тя.
Еркюл Поаро смаяно се втренчи в нея и едва успя да промълви:
— Да… резервирам… маса?
Мис Лемън кимна и привлече телефона към себе си.
— За тази вечер ли? — попита тя и приемайки мълчанието му за съгласие, бързо набра някакъв номер. — „Ада“ ли е? Бихте ли запазили маса за двама за тази вечер? На името на мосю Еркюл Поаро. За единайсет часа.
Тя остави слушалката и пръстите й отново застинаха над клавишите на пишещата машина. На лицето й се изписа почти недоловимо нетърпение. Изражението й казваше, че след като е изпълнила задачата си, вероятно нейният работодател най-после би могъл да я остави да продължи работата си?
Но Еркюл Поаро се нуждаеше от обяснение.
— Какво тогава е това? Този „Ад“? — попита той.
Мис Лемън изглеждаше леко изненадана.
— О, не знаехте ли, мосю Поаро? Това е нощен клуб. Сравнително нов и доста популярен напоследък. Държи го някаква рускиня, струва ми се. Лесно мога да уредя да станете член до довечера.
И решила, че е загубила вече достатъчно време, мис Лемън усърдно започна да пише на машината.
В единайсет часа същата вечер Еркюл Поаро прекрачи прага под неонов надпис, на който буквите светваха една след друга. Посрещна го мъж с червен фрак и взе палтото му.
С жест го насочи към широко стълбище, което водеше надолу. На всяко стъпало бе написана по една фраза. Първата гласеше: „Намеренията ми бяха добри…“ Втората: „Да започна всичко отначало…“ Третата: „Можех да се откажа, когато поискам…“
— Добрите намерения, с които е постлан пътят към Ада — промърмори одобрително Поаро. — Какво богато въображение!
Той се спусна по стълбите. В подножието имаше изкуствен водоем с яркочервени лилии. Над него минаваше мост във формата на лодка. Поаро го прекоси.
Отляво в мраморна пещера бе седнало най-огромното, най-грозното и най-черното куче, което Поаро някога бе виждал! Седеше изправено и напълно неподвижно. Може би, помисли си Поаро с надежда, не е истинско! Но в същия момент кучето извърна страховитата си грозна глава и от дълбините на черното му тяло се изтръгна гъргорещо ръмжене. Беше ужасяващ звук.
Едва сега Поаро забеляза декоративната кошница, пълна с малки кръгли кучешки бисквити. На кошницата пишеше: „Подкуп за Цербер!“
Очите на кучето бяха приковани в тях. Отново се чу гъргорещо ръмжене. Поаро припряно грабна една бисквита и я хвърли към огромния звяр.
Грамадната червена паст зина; после се чу хрущене, когато мощните челюсти се затвориха. Цербер бе приел подкупа! Поаро пристъпи към входа на залата.
Помещението не беше голямо. Множество масички ограждаха малък дансинг. Осветено бе е миниатюрни червени лампи, стените бяха украсени с фрески, а в дъното бе разположена огромна скара, която се обслужваше от готвачи, облечени като дяволи с опашки и рога.
Поаро забеляза всичко това, преди импулсивната руска графиня Вера Росакоф да се втурне към него с протегнати ръце.
— О, вие дойдохте! Мой скъпи, скъпи приятелю! Колко се радвам да ви видя отново! След толкова години… Колко точно? Не, няма да уточняваме! За мен сякаш беше вчера. Вие не сте се променили! Ни най-малко!
— Вие също, скъпа моя — възкликна Поаро и целуна ръката й.
Ала въпреки това си даваше сметка, че двайсет години са доста време. Графиня Росакоф не можеше да бъде наречена развалина. Или поне бе пищна развалина. У нея все още бликаше въодушевлението, радостта от живота и тя все още умееше да ласкае мъжете.