— Познавам този човек! Ти си мандаринът Пинг Чао!
— Да, аз съм! Мандаринът Пинг Чао, съветник на империята! — каза дръзко бандитът.
— Братко!
— Роберто! — отвърна мисионерът, който идваше със Сенг и още няколко китайци.
— Хванахме твоя неприятел.
— Кой?
— Пинг Чао.
Мисионерът извика от изумление:
— Бащата на Уанг!
— Да, бащата на онзи Уанг, когото ти накара да напусне семейството си и да стане християнин — каза мандаринът, като скърцаше със зъби.
— Ти се заблуждаваш, Пинг Чао — отговори мисионерът с тържествен глас. — Твоят син прие нашата религия, без никой да го кара да направи това, и напусна къщата си по свое желание.
— Ти ми отне сина! — изрева мандаринът, като се опита да се освободи от ръцете на стрелеца и да се хвърли върху мисионера.
— Ти лъжеш, Пинг Чао.
— И направи от него черен калугер!
— Не, Пинг Чао. Твоят син стана християнин, но още си е войник.
— Ще ти взема живота! Запомни! Пинг Чао никому не прощава!
— Ако с моята смърт биха спрели кланетата, то аз съм съгласен: ето живота ми, вземи го — каза мисионерът. — Но нито ти, нито бунтовниците ще се задоволят с това.
— Ние ще продължаваме кланетата, докато не остане на нашата земя нито един европеец и нито един християнин.
— Но ти, кучи сине, няма да видиш да умира нито последният европеец, нито последният християнин — каза бившият стрелец. — Ще заповядам да те обесят на оградата на това село, което ти разруши.
Няколко души хванаха мандарина, но изведнъж отец Георги ги спря с ръка.
— Не — каза той. — Ние нямаме правото да съдим този човек, нито да станем негови палачи. Нека му дадем възможност да се покае за отвратителното си дело.
— Искаш да го пуснеш да си отиде? — попита бившият стрелец.
— Той е баща на Уанг, Роберто.
— Уанг е честен младеж, а този е непоправим подлец и сто пъти заслужава смъртта.
Мисионерът се приближи до мандарина и развърза въжето, което бяха вързали на шията му. После, като сложи ръце на раменете му, каза:
— Пинг Чао, ти заслужаваш смъртта. Нека жертвите ти, които лежат около тебе, да ти простят. Върви, свободен си.
Мандаринът погледна мисионера с тъмните си очи, обърна изведнъж гърба си и се отдалечи по посока на Императорския канал, където изчезна между оризищата.
— Брате — каза бившият стрелец малко с укор, — аз мисля, че ти постъпи много лошо, като го пусна да си отиде.
— Великодушието често прави лошите по-добри.
— Аз пък ти казвам, че този измамник тепърва ще ни досажда. Щом стигне при боксерите, ще ни нападне отново!
VI. ЗАСАДАТА
Мракът започваше да се разпръсква вече, когато малката колона потегли напряко през оризищата, за да стигне едно водно течение, което се изливаше на запад от Императорския канал.
Тя се състоеше от десет европейци и двадесет и седем китайци. Седмината бели, които беше довел господин Мускардо, бяха италиански работници, наети от един английски инженер. Той работеше върху новата железопътна линия, която трябваше да обслужва провинцията Шианси.
Малобройната колона, добре командувана от стария стрелец навлезе решително сред оризищата, като вървеше бързо по дължината на бентовете.
Боксерите, които бяха запалили селото, се разпръснаха, но въпреки това господин Мускардо не беше съвсем спокоен. Слънцето вече се издигаше, като прогонваше бързо тъмнината и разпръскваше полека облачната верига, надвиснала над огромните оризища.
Множество птици излитаха от бентовете и поздравяваха с радостни звуци появяващата се дневна звезда.
По всички посоки се простираха оризища и тук-таме сред тях се показваха спретнати колибки, засенчени от някое лаврово дърво или от кървавочервени божури или пък от някой бамбуков храсталак с хубав светлозелен цвят и със стебла, полюшвани от вятъра.
Господин Мускардо, като се ориентираше с помощта на компас, стигна до бент, който се врязваше в блатист басейн. Тази ивица земя беше в съседство с много високи тръстики, които можеха да окажат отлично гостоприемство в случай на преследване. Като се криеха зад тези растения, боксерите мъчно биха могли да ги открият.
— Ако не ни пресекат пътя, след няколко часа ще бъдем на брега на реката — каза господин Мускардо на Сен, който вървеше до него.
— Боя се, че боксерите няма да ни оставят на мира, господарю — отвърна младият китаец. — Не знам защо, но ми се струва, че ни дебне някаква опасност.
— Оризищата са пусти.
— Боксерите са хитри, господарю, и може би са открили нашия път.
— Готови сме да ги посрещнем, мое момче. Групата вървеше само от половин час, когато господин Мускардо видя да се раздвижват върховете на тръстиките отляво и отдясно на бента.