Выбрать главу

Отначало помисли, че това са големи птици, които се крият сред тръстиките, но после започна да подозира, че са хора, които дебнат някого.

— Другари — каза той, като се обърна към спътниците си, които го следваха отблизо, — да приготвим оръжията.

— Да не си видял боксери, татко? — попита Енрико, като пълнеше карабината си.

— Досега нищо не съм видял. И все пак се боя от някаква изненада. Гледай, тръстиките още се движат.

— Да спрем и да почакаме неприятелят да се покаже — допълни един работник.

Господин Мускардо се готвеше да отговори, когато сред тръстиките се чу оглушителен вик, последван от няколко гърмежа.

Трима китайци от групата, поразени от куршумите, се строполиха на земята.

— Стойте! — извика старият стрелец, като видя, че другите, изплашени от този внезапен залп, се готвеха да се разбягат. — Който се отдалечи, ще бъде убит.

— Лягайте на земята!

Италианци и китайци се снишиха като един човек тъкмо в момента, когато дадоха втория залп.

— Разбойниците са ни чакали — каза господин Мускардо, като стискаше зъби. — Покажете се, за да ви дадем още един урок, по-добър от предишния.

Оглушителните викове спряха веднага. Боксерите искаха да заблудят противниците си, като се престориха, че са се отдалечили след тези два залпа.

Господин Мускардо обаче не беше от тези, които биха се заблудили така лесно.

— Пълзете назад по бента — каза той на своите хора, — ще ги изненадаме в прикритията им.

Двама боксери, помислили, че групата се е разбягала, излязоха извън тръстиките, за да се доберат до бента.

Изведнъж изгърмяха четири пушки.

Двамата боксери, ударени от куршумите, паднаха във водата.

Див рев посрещна този залп и петнадесет или двадесет китайци изскочиха от тръстиките.

— Огън! — извика господин Мускардо, който бързо беше напълнил пушката си отново.

Силен залп дойде откъм малката колона, като повали немалко от неприятеля.

— Напред! Напред! — викаше стрелецът, като ускоряваше хода си. — Ариергардът: огън!

Боксерите се хвърлиха към бента, като не преставаха да гърмят.

Те бяха петдесетина души, почти всички въоръжени със стари пушки. Командваше ги водачът, който бе разрушил селото.

Като видяха, че колоната бяга, те започнаха да я преследват. Виеха и изпразваха пушките си.

Старият стрелец мина з ариергарда, заедно с работниците, Енрико и Сенг. Няколко китайци прикриваха мисионера. Пушечните гърмежи следваха почти непрекъснато от едната и от другата страна, но за сметка на боксерите, чиито куршуми не отиваха далече.

Малката колона се оттегляше в строен ред. Всеки десет-двадесет крачки стрелецът спираше ариергарда и заповядваше по един залп, като причиняваше по този начин на неприятеля нови загуби.

— Виждам къща! — извика изведнъж младият Енрико, който стреляше в близост до баща си.

— Добре — отговори господин Мускардо. — Ще ни послужи за убежище, докато си поминем малко. Китайците ще отидат да я заемат, докато ние задържим бандитите.

Боксерите, които също бяха забелязали колибата, изпратиха едно отделение в оризищата, за да попречи на бегълците да се укрепят в нея. Господин Мускардо, внимателен във всичко, отгатна намеренията им и с два залпа ги принуди бързо да се оттеглят, оставяйки след себе си немалко убити и ранени.

Мисионерът и китайците бяха вече стигнали до колибата, която бе със стени от изсъхнала кал и покрив от преплетени тръстики, само с два прозореца, покрити с доста прозрачни раковини, изрязани и поставени в рамки.

Стар китаец с жълто, мрачно и сбръчкано лице, беше излязъл с лък и стрели в ръка.

Като видя мисионера, хвърли оръжието.

— От християните няма какво да се боя.

— Добри човече, молим ви за гостоприемство — поздрави отец Георги. — Преследват ни боксери.

— Влезте в скромната ми колиба — отговори старецът.

— Аз мразя боксерите, които направиха толкова злини на страната ни.

Вътрешността на къщичката му се състоеше от една-единствена стая, извънредно бедно наредена. Имаше само няколко бамбукови стола и малко иззидано легло, каквото обичат жителите на Северен Китай.

Старият китаец предложи всичките си храни, които имаше и с които борците, не яли от предната вечер, се подкрепиха.

Китайските селяни бяха бедни и пословично пестеливи. Обикновено се хранеха само с ориз и много рядко си позволяваха лукса да ядат един вид макарони, наречени „тотеши“.

Не всички китайци обаче бяха така пестеливи. Богатите поддържаха блестящи трапези с необикновени блюда, каквито никой европеец не бе помислял да вкуси.