Като видя да се появяват господин Мускардо и неговите другари, той започна да разтърсва бясно бамбуковите тръстики, сякаш искаше да се нахвърли върху европейците.
— Кой е този нещастник? — попита господин Мускардо. — Кой може да го е затворил в тази клетка?
— Този човек е луд, господарю — каза Сенг.
— И са го затворили в тази клетка! — извика отец Георги с възмущение.
— Всички луди се затварят в клетка, отче — отговори китаецът.
— Този човек умира от глад, Сенг.
— Изглежда, че никой не минава оттук.
— Какво искаш да кажеш? — попита бившият стрелец.
— Че у нас лудите се оставят на милостта на проходящите. Дават им нещо да ядат, за да изкарат някой и друг месец. Ако ли не, то тогава умират от глад.
— Това е престъпление!
— Не казвам, че не е, господарю.
— А близките на този нещастник не се ли грижат за прехраната му?
— Сигурно са някъде далече оттук, за да не чуват виковете му. Ето защо тази колиба е пуста. Когато лудият умре, ще се върнат да приберат индигото и синапа, посети в това поле.
— Да дадем на този окаяник нещо за ядене — каза отец Георги, дълбоко развълнуван.
— И да го пуснем на свобода — добави Енрико.
— Да видим най-напред дали в колибата има храна — каза бившият стрелец.
Жилището изглеждаше напуснато отдавна, тъй като в един ъгъл се виждаха остатъци от храни, вече развалени и мухлясали. Неговите собственици бяха затворили лудия и си бяха отишли, без да се погрижат за него.
Китайците държаха реколтата си на открито.
Обиколиха около колибата и намериха малка стряха, под която, прикрити под купища листа, се валяха съдове, пълни с ориз, а окачени на греда, се сушеха кучешки бутчета.
— Ако това не става за нас, за лудия сигурно ще бъде превъзходно — каза бившият стрелец.
Взе две бутчета и отиде да ги хвърли на нещастника. Той се нахвърли върху тях като звяр, докопал плячката, и започна да издава неописуеми викове.
— Ще го вземем ли с нас, братко? — попита мисионерът.
— Невъзможно е, Георги — отговори бившият стрелец.
— Много труд ще ни създаде. Но можем да го пуснем на свобода.
Като каза това, той разби три тръстики с приклада на пушката си.
Лудият, като видя този процеп, се хвърли бързо навън, после хукна като подгонен през полетата и изчезна някъде сред индиговата плантация.
— Нещастнико! — извика отец Георги със свито сърце.
— Какво ще стане с теб?
— Сигурна жертва на боксерите, а те, изглежда, се приближават вече — каза Сенг, който се беше загледал назад.
— Откъде знаеш? — попита стрелецът.
— Виждам стълбове дим да се извиват над небосклона. Където е огънят, там са и боксерите.
— Дали са пак тези, които ни преследваха?
— Може би, господарю.
— Няма да ги чакаме — каза стрелецът. — Да качим на лодката този ориз и да идем другаде да го готвим. Въздухът тук не е за нас.
Взеха четирите кюпа, напълнени с ориз, слязоха бързо на брега и се качиха на лодката.
През целия ден шалупата продължаваше да слиза по реката, като минаваше сред памучни, индигови и черничеви плантации, и към вечерта стигна до едно място, където течението значително се стесняваше.
Двата бряга бяха променили вида си. Нямаше вече оризища, нито плантации. Отляво и отдясно се издигаха големи дървета, чиито клони се свеждаха над реката и образуваха зелен и необикновено красив свод.
Господин Мускардо, като не се решаваше да продължи пътуването през нощта по тази така бърза и изпълнена с острови и подводни камъни река, заповяда да спрат. Трябваше и да приготвят вечерята.
— Под онези ли дървета ще се настаним? — попита Енрико.
— Предпочитам да се държа далече от брега — отговори господин Мускардо. — Кой може да ме увери, че гората е пуста? Да не забравяме, че сме търсеният дивеч.
Сред реката се намираше островче, покрито с гъста растителност. Решиха да слязат на него и там да прекарат нощта.
Тъкмо щяха да се отправят нататък, когато видяха да се появява откъм храстите китаец, изтънял като пирон, с извънредно дълга опашка, чак до петите му, и много бедно облечен.
В ръката си държеше тривърхо копие, а на пояса му висеше нож.
— Хей, приятелю, какво правиш на това островче? — попита господин Мускардо, като вдигна пушката.
Китаецът го погледна подозрително и каза:
— Рибар съм.
— Тогава сигурно имаш риба за продаване. Ние сме огладнели.
— За чужденците нямам риба — отговори грубо китаецът.
— Ще имаш поне мрежи. Ние ще ти платим добре всичко, което ни дадеш.
— Ако имате злато, работата е друга.