— Тези монголци са до един продажни — промърмори господин Мускардо.
Той извади от джоба си сребърна монета и я хвърли на рибаря, който я хвана във въздуха.
— Вие сте богати — каза той. — Слезте и почакайте малко.
После изсвири пронизително и веднага сред тревата се показаха три гмуреца, водни птички, които се срещат в изобилие в Китай и които приличат на нашите жерави, но са по-малки от тях.
— Ето истинските рибари — каза бившият стрелец, като се смееше. — Не са глупави китайците.
По едно второ изсвирване на господаря трите птици се бяха наредили край брега, като гледаха внимателно водата, която на това място беше много мътна.
Изведнъж, най-голямата се хвърли бързо в течението, потопи се известно време в него и после изплува, като носеше риба, тежка около четвърт килограм.
Китаецът бързо протегна копието и гмурецът скочи на него, остави се покорно да го отнесат пак на брега.
— Интересно! — каза Енрико, който никога не беше присъствувал на подобен род риболов.
— И е много остроумно — добави господин Мускардо.
— А не ядат ли рибата, която улавят?
— Не могат да я ядат, понеже на врата си имат тясна халка, която им пречи. — Не виждате ли, всички тези птици имат такива халки!
— Наистина — отговори Енрико, — не бях забелязал.
В това време рибарят беше прибрал плячката, подарявайки на умната птица топчица, замесена от малко риба и малко жълъдово брашно.
Другите две птици бяха последвали примера на първата, като носеха други риби, които господарят бързаше да прибере в кош от върбови пръчки.
Този риболов трая половин час, докато слънцето залезе. После европейците, водени от рибаря, се разположиха сред растенията, като се спряха пред бедна стрехица, която служеше за жилище на господаря на гмурците.
Веднага запалиха огън и малко след това мисионерът и другарите му насядаха около вкусното печено, макар и приготвено с остаряла мазнина. Рибарят, който сякаш беше променил настроението си, след като господин Мускардо му бе подарил един таел, им поднесе превъзходен чай, питие, което се намираше винаги и в най-бедните монголски къщи.
Едва бяха свършили вечерята, когато някъде далече се чуха няколко пушечни гърмежа.
Господин Мускардо се изправи.
— Пак ли тези бандити?
— Боксерите ли? — попита рибарят, който пушеше опиум с лула във формата на морска черупка.
— Да — отговори господин Мускардо.
— Не мислех, че тези хора са стигнали вече дотук. Това е един ураган, който Пекин не е очаквал. Ще станат интересни неща.
— И ти ли си боксер? — попита господин Мускардо с безпокойствие.
— А, не — отговори рибарят с усмивка. — Господа, време е да лягаме. Боксерите няма да ни безпокоят.
— Да, да лягаме — промърмори господин Мускардо. — Но аз няма да те изпусна от очи.
След няколко минути под стряхата спяха всички с изключение на стария стрелец, който хъркаше като заклан, но държеше очите си съвсем отворени.
VIII. ОГНЕНАТА РЕКА
По бреговете на реката бе спрял всякакъв шум.
Пушечните гърмежи, които се чуваха преди малко, не се повториха вече нито отдалече, нито отблизо. Въпреки това господин Мускардо никак не беше спокоен и не се решаваше да затвори очи.
Макар и от време на време да задрямваше, тъй като не беше спал от тридесет и шест часа, веднага ставаше да види дали рибарят е още на мястото си и дали реката е пуста.
Два часа вече се бореше със съня, когато, победен от необикновената умора, заспа.
Колко бе спал? Вероятно само няколко минути. Това беше достатъчно.
Отвори отново очи и погледна към мястото на рибаря: то беше празно!
— Сенг! Енрико! — извика той.
Двамата младежи, които спяха един до друг, скочиха на крака.
— Какво има, татко? — попита Енрико.
— Рибарят е избягал!
— Сигурно е отишъл да лови риба.
— Или е задигнал лодката ни — каза Сенг, като пребледня.
— Към брега! Към брега! — извика бившият стрелец със задавен глас.
Всички се хвърлиха към храсталаците. Бяха обзети от необикновено безпокойство, защото лодката за тях беше единственото спасение.
Двамата италианци и китаецът се устремиха към брега. Радостен вик оглуши нощната самота.
Шалупата все още се намираше там, където я бяха оставили.
— Излъгал съм се — каза бившият стрелец. — Сигурно е отишъл да търси нещо за закуска.
— Да обиколим островчето, господарю — каза Сенг. — То е толкова малко, ще ни струва най-много десет минути.
Бе съвсем безполезно разкарване. Китаецът бе изчезнал със своите птици.
— Дали не се е изплашил от боксерите? — попита Енрико.
— Аз пък мисля, че е отишъл при тях — отвърна господин Мускардо, който бе станал много неспокоен.