— За да ги предупреди, че тук има бели хора?
— Предполагам, Енрико.
— И аз споделям опасенията ви — каза Сенг. — Още от началото ми изглеждаше подозрителен.
— Но ние няма да ги чакаме, момчета — каза бившият стрелец. — Да идем да съобщим на другарите си и да потеглим веднага.
— Но как ще се справим в тази тъмнина? Реката е пълна с пясъчни блокове, татко.
— Ще се помъчим да ги избегнем.
Докато Сенг остана да пази шалупата, като се боеше, че рибарят се е скрил някъде, за да им отнеме това необходимо за бягството им средство, господин Мускардо и синът му се върнаха бързо при останалите.
Взеха малко чай, малко ориз, който им беше останал, и се отправиха към шалупата. Тъкмо щяха да се качат на нея, когато сред гъстата растителност на десния бряг се чу лай.
— Дали това е куче? А може би лисица? — попита Енрико, който вече бе ходил на лов за животни, наречени от китайците „хиангли“.
— Мисля, че не се отнася до животни — каза отец Георги. — Какво ще кажеш, Сенг?
— Имате добър слух, отче — отговори китаецът.
— Дали не е някакъв знак за боксерите, че тръгваме? — попита господин Мускардо.
— Възможно е, макар че тук тъмнината е толкова голяма, че няма да е лесно да ни забележат.
— Какво да правим? — питаше се господин Мускардо, който не се решаваше нито да тръгне, нито да остане. — Ти на какво мнение си, братко?
— Ако останем на островчето, биха могли да ни обградят и както нямаме достатъчно храна, ще бъдем принудени да се предадем.
— А това значи да ни убият.
— Да тръгнем, господин Мускардо — предложиха петимата работници.
— Тогава пригответе оръжията и внимавайте за пясъчните блокове и островчетата. Ако всичко върви добре, утре при зори ще можем да стигнем до Императорския канал и да се качим на джонката на Менли.
С два мощни удара на веслата шалупата бе тласната в реката и започна да слиза много бързо, като подскачаше на водовъртежите от силното течение.
Не бяха изминали още и пет минути, когато на разстояние около пет-шестстотин крачки видяха светла ивица. Извънредно бляскава синкава ракета, която се издигаше към облаците чудовищно бързо.
— Знак! — извика господин Мускардо, като сбърчи чело.
— Да, господарю, знак е — потвърди Сенг.
— Дали боксерите са открили заминаването ни?
— Чакайте — каза отец Георги, — ще видим дали ще им отговорят.
След миг от другия бряг изпратиха пламтящ куршум, който при избухването си разпръсна по цялата околност дъжд от златисти искри.
— Какво чакат, та не нападат — питаха се безпокойно господин Мускардо и синът му.
— Ако се забавят няколко часа, ще стигнем до Императорския канал — каза бившият стрелец след известно време. — Ето пред нас едно островче, което ми е познато. Още три-четири мили и ще сме на джонката.
— Дали бунтовниците са открили, че ни чакат някъде? — попита отец Георги.
— Съмнявам се, брате. Джонката не може да бъде открита, тъй като се намира сред едно блато, по което пешеходци не могат да минат.
Едва изговори тези думи, когато по двата бряга започнаха да блестят огнени точки.
— Какво става? — извика господин Мускардо, като се вдигна бързо. — Какво значи тази огнена лудория?
Всички бяха станали на крака, обзети от растящо безпокойство. Това съвсем необяснимо зрелище криеше нещо дяволско и можеше да разклати и най-здравите духове.
Изведнъж огнените точки се замениха от огнени езици, които се разпръсваха по всички посоки, като ту пълзяха по земята, ту се извиваха около дърветата.
Наоколо растенията пращяха, разцепваха се и се запалваха като огромни свещи. Бързината, с която се разпростираше пожарът, бе толкова голяма, че европейците бяха като заслепени от тази огнена светлина, неочаквано прогонила дълбоката тишина, която владееше под зеления свод.
С широката си шапка от гъсто изплетена слама Сенг загреба вода и обля с нея лодката и другарите си. В това време петимата работници гребяха отчаяно с веслата, за да избягат от адската горещина, която ги обливаше в пот.
Сред пламтящите дървета се чуваха пушечни гърмежи и високи, заплашителни викове. Оттатък огнените прегради, сред димните вихрушки, господин Мускардо и другарите му виждаха да изскачат като демони групи въоръжени хора. Бяха боксерите, сега много повече и все така настървени да убиват.
От време на време сред виковете могъщ глас прокънтЯваше:
— Умрете, кучета!
Бегълците го познаха — беше гласът на мандарина Пинг Чао.
— По-добре да го бяхме обесили — мърмореше господин Мускардо. — Бях сигурен, че няма да ни остави на мира.