— Обещаваш ли, Сум?
— Да, Пинг Чао.
— Но там християните са много. — А боксерите са хиляди повече.
— Ти ми подаряваш живота, Сум.
— А ти ще ни подариш властта.
— Далече ли е срещата?
— Не — отвърна Сум. — След половин час ще стигнем развалините на Киангхи. Да пришпорим конете и да бъдем нащрек.
— Християните може да са забелязали присъствието на боксерите и да са отгатнали нашите намерения.
Мандаринът се отдаде на мислите си и като че не забелязваше дори манджуреца, който яздеше до него.
— Тази тишина никак не ми харесва — каза Сум. — Къде са се скрили боксерите? Ятата им трябваше вече да са се разположили по бреговете на Императорския канал.
Така мислеше той, когато видя две човешки сенки да изскачат от един храсталак и да се спускат към пътеката. Скоро заповеднически глас попита:
— Кой е там?
— Пази се, Пинг Чао — каза манджурецът като измъкна изпод седлото си револвер.
Мандаринът, прекъснал внезапно мислите си в този тревожен миг, повдигна глава.
— Боксерите ли са? — запита той.
— Навярно християни — отговори Сум.
— Кой е там? — повтори един от ония двамата, като насочи пушката си срещу конниците. — Отговорете или ще стрелям.
— По-напред ти ми кажи кой си — каза Сум, готов също да стреля. — Ние не се боим от нищо.
— Боксерите не се боят даже от императрицата — каза онзи с пушката.
— Тогава сме другари!
— Паролата?
— „Синя лилия“.
— Мястото за срещата?
— Развалините на Киангхи.
— Сега вече можете да минете. Вие сте хората от Пекин. Мандаринът и приятелят му подкараха отново в галоп, като минаха между двамата боксери.
— Каква бдителност! — каза мандаринът, като се отдалечиха малко.
— Ще изненадаме вълците в леговищата им — отвърна Сум. — Боях се, че бунтовниците още не са стигнали бреговете на Императорския канал и че твоето отмъщение трябваше да се отложи.
— Навярно е стигнал само авангардът.
— И останалите не са далече и когато водачът даде заповед за клането, всички европейци, които се намират в Пекин и Тиеншин, ще бъдат избити.
Двамата конници изкачиха каменния бент и продължиха по него на изток, минавайки под зелената арка, която образуваха двойните редици огромни лаври.
Колкото повече напредваха, присъствието на бунтовниците ставаше все по-очевидно. От време на време сред засЯтите с памук поля се раздвижваха групи от човешки сенки, които веднага изчезваха; светещи точки се появяваха внезапно и също така внезапно изчезваха.
Никой не се показваше близо до бента и никой не заставаше отпред да безпокои двамата конници.
Те преминаха в галоп около половин час, после изоставиха бента и се отправиха към едно малко блато, на брега на което се издигаше масивна, безформена постройка, с няколко кули на различна височина и доста порутени куполи.
— Развалините на Киангхи — каза манджурецът на приятеля си.
Забавиха хода на конете и напълниха револверите, за да бъдат готови за всеки случай. За голямо учудване обаче никой не се показа.
Щом стигнаха пред развалините, скочиха на земята и завързаха конете за една близка черница..
Това бяха внушителни развалини, в които боксерите провеждаха своите събрания.
Най-отпред, на края на внушителна стълба, се извишаваше Буда с чудовищни размери. Краката му бяха скръстени, главата — приведена напред, а ръцете — отпуснати на корема.
Този гигант, който достигаше на височина най-малко десет метра, имаше лице от злато и крака и ръце от сребро.
Отпред на два кръстосани железни пръта висеше голям, блестящ, Летален диск: гонг, запазен в отлично състояние.
Манджурецът, след като се увери, че наоколо няма никаква стража, изкачи бързо стъпалата на стълбата и силно разтърси металния диск с помощта на чук, който също висеше там.
При шума, който произведе този инструмент, някакъв момък, който до този момент сигурно се криеше между краката на бога, скочи пъргаво на земята и се приближи до мандарина и приятеля му.
Беше петнадесет-шестнадесетгодишен китаец с умен поглед и нежно лице, облечен бедно в дреха от груб синкав памук и в къс панталон.
На главата си носеше шапка от оризова слама във формата на гъба, с която покриваше част от лицето си.
— Къде отивате? — попита той.
— На срещата с водача на „Синята лилия“ — отговори мандаринът.
— Името ти?
— Мандаринът Пинг Чао.
Като чу името, младият китаец трепна уплашен, но веднага се овладя.
Гъстият мрак попречи на мандарина и приятеля му да уловят това движение.
— Вас чакат — каза младежът с треперещ глас. — Следвайте ме!